Выбрать главу

— Сен. Издигни се по-високо.

Тя пренебрегна гласа и дръпна кабела за ускорението. Искаше го мъртъв. Не я беше грижа кой е. Не разполагаше с името, лицето му, беше просто част от машината. Но опитваше да я убие, а сега Сен можеше да убие него по начин, който той дори не би предположил или видял, да го убие толкова бързо, че дори нямаше да разбере каква глупост е проявил и колко умна е Сен.

— Сен. Издигни се. Цели се в перките!

Летателните машини прескочиха през половината небе. В един миг бяха невъзможно далеч едни от други, в следващия се гледаха лице в лице.

— Сен!

Сен видя пилота. Видя очите му. Представи си как мъжът се разделя на две хубави половинки, внезапния изблик, когато всичките кръв, вътрешности, органи и кости на тялото му се посипят във въздуха. Видя себе си — как убива човек.

— Не! — извика тя.

В секундата на съприкосновението Сен натисна напред лоста за управление. Бръсначът се издигна. Моновлакното премина безпрепятствено през витлата, без дори да потрепне. Чу писък на двигатели. Покрай нея се стрелна парче карбоново витло — бързо и смъртоносно като снаряд. Жирокоптерът, с изрязани витла, пропадна. Видя как очите на пилота се разшириха полудяло. Сен вдигна ръка към него. След това предницата на жирокоптера се разтвори експлозивно. Пилотът катапултира, подхвърлен от взрива на стартовите реактивни двигатели, и парашутът се разтвори над него. Мъртвата летателна машина го изпревари по пътя към земята. Избухна в оранжеви пламъци. Огън върху леда. Вятърът улови пилота и го отнесе със себе си.

— Навивай, Сен — каза Анастейзия. — Навивай и поемай по курса. Връщаме се у дома, в Евърнес.

5.

Порталът беше неонов пръстен, зелено в синьо, синьо в червено. Влезе — и излезе от портала, а по петите му прекрачи и последният войник. Между него и бялата светлина не съществуваше нищо. Не знаеше как долови, че войникът се е появил зад гърба му. Не виждаше, чуваше или чувстваше каквото и да е, но знаеше, че войникът е там, така че се завъртя, претърколи се, хвана на мушка целта в рамките на един миг. Топчето за пейнтбол просвири покрай ухото му и се пръсна като смачкано зелено насекомо върху стената на лабиринта. Използва една-единствена мисъл, за да изстреля игла от отвора, който се появи на ръката му. Иглата се заби точно между очите на професионалния войник. Еверет не свали мушка от целта си. Вместо това премести дулото няколко пъти наляво и надясно, за да обхване лабиринта. Чисто. Нагоре и навън.

Чарлз Вилие чакаше в преддверието. Изръкопляска леко. Ръцете му издадоха слаб, сух звук в голямото бяло помещение. До него стоеше жена. До такава степен приличаше на специалния пратеник на Множеството Вилие, че двамата като нищо можеше и да са близнаци. Еверет М подозираше, че бяха още по-близки. Жената бе облечена в дрехи, които силно му напомняха за модата на 1940-те — тясна пола, мрежести чорапи, набрано в талията, но широко в раменете сако, малка кокетна шапчица с дантелена воалетка, която покриваше очите ѝ. Устните ѝ бяха наситено червени, вампирски червени. Можеше да е единствено от З3, онази странна паралелна земя без петролни залежи.

— Моето копие, Шарлът Вилие — представи я Чарлз Вилие.

Еверет М настръхваше от човешките копия. Съществуваха много „ти“, за които министър-председателят Портильо внимателно бе избягнал да говори. Понякога бяха от един и същи пол, друг път, като в случая с Чарлз и Шарлът, не бяха. Еверет М беше чувал градските легенди за копията — че могат да споделят мислите си през вселените; че мнозина известни хора са били подменени със злите си алтернативни „аз“, без някой да разбере; че никога не бива да се срещат, защото, ако се случи, ще се анихилират в колосална експлозия, която ще унищожи всичко в границите на десет километра.

Шарлът Вилие протегна ръка, облечена в ръкавица. С едно мигване на мисълта Еверет М накара въоръжението си да се прибере. Капаците по ръцете му се затвориха, без да остане дори видима резка. Ръкостискането на Шарлът Вилие беше силно, но с подобренията на Трин можеше да я смачка като птица оригами. Можеше да смачка всяка ръка. Почти не му се налагаше да мисли за оръжията, които Мадам Луна беше инсталирала в дланите и ръцете му, за силата, която бе вложила в пръстите му, за подвижността на раменете, бързината в краката, остротата на зрението му, която надхвърляше нормалното, за свръхчувствителния си слух, за новото сетиво, което не беше точно зрение и не беше точно слух, а по-скоро наподобяваше радарен локатор в главата му. В този момент бяха също толкова естествена част от него, колкото и белите дробове, сърцето и мозъкът, с които се бе родил. Но можеше ли да вярва дори на тях? Само защото не можеше да ги види, това не значеше, че Мадам Луна също не ги е модифицирала. Напълно бе възможно в него да не е останала и една част, която да не е изградена наново с помощта на технологията на Трин.