На Еверет му трябваха три опита, за да накара вкочанените си пръсти да завлекат парченцето адрес в мултивселената до кутията за крайната точка на пътуването. От сив бутонът СКОК стана зелен. Той се вгледа продължително в дългия низ от цифри. Обратния път. Кода за точното му географско местонахождение в родния свят. Не изпитваше усещане за голямо постижение, нямаше екзалтация, нямаше нужда да удря въздуха в невъздържана радост. Задачата приключена. Пътят за дома намерен. Чак тогава плъзна Доктор Квантум под множеството пластове топли дрехи и изтича до капитанския мостик по хлъзгавите от скреж стълби.
Шарки дойде от свързочния пулт, за да надникне през рамото на Еверет, докато момчето свързваше специализирания USB кабел към скоковия пистолет. Макхинлит бе изградил за Еверет собствена работна станция, точно до тази за контрол на полета, която ползваше Сен. Беше я окабелил и подсигурил и освен това бе инсталирал поставка за скоковия пистолет, за да не изглежда като онова, което беше в действителност: оръжие, с което стреляш в хората, за да ги запратиш в друга вселена. Еверет внимателно постави Доктор Квантум в докинг станцията му и го свърза към захранването. Прокара пръст през екрана и видя как той оживя със стряскаща визуална репрезентация на измеренията в измеренията, гънките на Инфундибулума.
— „Изброява числото на звездите. Нарича ги всички по име“ — каза меко Шарки.
На Еверет не му се нравеше, че Шарки е застанал толкова близо. Нямаше му доверие, откакто бяха започнали своето бягство към границата на Дойчланд и бяха уловени между двете изпратени да ги заловят фрегати и изтребителите на въздушния кораб на Негово Величество Кралски дъб. Шарки бе призовал капитан Анастейзия да предаде Еверет в ръцете на Шарлът Вилие. Беше предложил да се отърват от Инфундибулума, за да спасят кораба. Цитираш Библията, помисли си Еверет, но живееш ли според закона ѝ?
Внезапно Шарки вдигна очи. Той приближи големия закривен прозорец на командната палуба. Придърпа увеличителното стъкло от един компютърен монитор над себе си и го нагласи на шарнирната му ръка пред прозореца, докато не го фокусира върху нещо някъде там в ослепителната белота, което бе привлякло вниманието му. След това приближи микрофона в края на разтегателното му рамо.
— Мистър Макхинлит, изгубените чеда се завръщат.
Еверет почувства как през въздушния кораб премина вибрация, после през палубата и нагоре през краката му. За кратката си кариера на пътник без билет, готвач, беглец по равнините, а сега и на трансвселенски навигатор, се бе научил да разпознава различните трусове, потрепвания, помръдвания и разтърсвания на Евърнес. Басовото бръмчене означаваше, че се отваря шлюзът на товарния отсек. Нямаше да почувства приземяването на бръсначите — бяха прекалено леки и добре скроени, — но усети как мостикът се разтърси от стъпки, два чифта, които се изкачваха бързо по спираловидните стълби. Не вдигна поглед. Вместо това продължи да работи, без да се разсейва, с пълна увереност, свързвайки Доктор Квантум към скоковия пистолет в поставката му.
— Мистър Шарки, мистър Макхинлит! — Капитан Анастейзия винаги оповестяваше на глас влизането си. — Пригответе се за излитане. — Тя премина по мостика, като сваляше пухкавите си дебели ръкавици. — Искам незабавно да се издигнем и отдалечим от онова нещо.
Всеки път, когато заговореше, заповедният тон на капитан Анастейзия караше Еверет да подскочи. Винаги беше имал проблеми с авторитетните фигури — независимо дали става дума за учители, които настояват да играеш футбол по време на предколедна суграшица, или за командири ветровици от Хакни Грейт Порт на З3. Еверет се обърна, за да не може капитан Сикссмит да забележи усмивката му от облекчение — и от привързаност. Изпитваше особена гордост да я вижда на мястото, което ѝ принадлежеше, застанала пред широкия илюминатор, със скръстени зад гърба ръце, начело. Сен свали авиаторската каска и отърси ледените кристалчета от изумителната си чисто бяла афроприческа. Кристалите зазвъняха по палубата като малки камбанки. Тя ощипа Еверет, докато се плъзваше зад пилотската конзола.