— Спри тук.
Пол Маккейб се озърна, стреснат от гласа на Шарлът Вилие, след като не бе проговорила толкова дълго. Очевидният Бандит, шофьорът, отби колата, без да задава въпроси или да коментира. После отвори вратата на Шарлът Вилие. Тя стъпи на тротоара.
— Внимавай в задръстването, Еверет — чу той, докато излизаше на пътя. — Не искаме историята да се повтаря, нали?
— Защо ме доведохте тук? — попита Еверет М.
Стоуки грееше с ярка януарска светлина. Момчето потрепери от студ. Шарлът Вилие извади от чантата си слънчеви очила с кръгли стъкла и си ги сложи под воалетката.
— Искам да ти разкажа за твоя враг, Еверет. Той е твое копие, но е ти. По-умен е от теб. Много по-умен. Баща му може и да е открил Инфундибулума, но този Еверет го превърна в работеща карта. Той е важният. Ти… е… ти беше суровината, с която разполагахме… Няма случайности, Еверет. Няма съвпадения. Не беше твоят лош късмет, че те прегази кола на онова място в родния ти Хакни. Ние го уредихме. По-лесно е, когато изглежда като случайност. Пак щеше да ни се наложи да те разглобим и да накараме Мадам Луна да те сглоби наново. Далеч по-лесно от отвличане. Отвличането, както откривам напоследък, привлича неправилното внимание. Внимателно дирижирана катастрофа, извинение за пред семейството ти. Далеч по-малко грижи… Така че не се ласкай, Еверет. Не става дума за теб. Никога не е било заради теб. А заради него. Всичко, което ти се случи, е заради него. Пак заради него инсталирахме машини на Трин в тялото ти. Отново заради него си тук. Не заради теб, а заради него. Припомни си го, когато го видиш. Ти си само копието.
Тя вдигна облечената си в ръкавица ръка. Шофьорът ѝ отвори вратата. Еверет М не помръдваше, заслепен от ниското зимно слънце. Имаше чувството, че черната кола го е връхлетяла втори път. Всичко в него беше потрошено. Дом, семейство, приятели, целият му свят, чувството му за „аз“, зараждащото се младежко усещане, че е уникален и специален: натрошено на парчета и захвърлено в канавката. Технологията на Трин в него му се струваше отвратителна, като пепел в кръвта. Искаше да я премахне, искаше да издращи отворите по себе си и да изтръгне схемите, които бяха наполовина машинни, наполовина жива плът.
Шарлът Вилие свали тъмните очила и ги прибра на сигурно място в чантата си. Спасих ти живота, помисли си Еверет М. Но това не означава нищо за теб. Нищо около мен не значи каквото и да е за теб, освен че съм копие. Аз съм просто тяло, увито около тези неща, които сте напъхали в мен. Аватар. Против волята си, Еверет М почувства как оръжейните системи на Трин в него се задействат, как черпят енергия от ужаса и яростта му. Искаше да нареже черната кола на димящи парчета с лазерите си, да разтопи тези парчета с ракети, да превърне всичко в горяща шлака. Но все така щеше да се намира на тази земя, а майка му и Вики-Роуз щяха да се намират на неговата земя и между тях щяха да стоят хората, за които работеше Шарлът Вилие. Той стисна юмруци, заповяда на отворите по тялото си да останат затворени, накара оръжейните системи да се изключат.
— Хайде, Еверет — каза Шарлът Вилие. — Господи, какъв противен малък свят.
Първият полицай беше детектив-сержант на име Милиган. Имаше мустаци. Сержант Мустак, помисли си Еверет М. Другият полицай беше семеен съветник, каквото и да означаваше това, и се казваше Лиа или Лиан, или Лиона. Лили. Еверет М винаги даваше свои имена на предметите и хората.
Без значение какво си сторил или не си сторил, ако се возиш в полицейска кола, винаги се чувстваш като престъпник. Шкода. Не беше чувал за тази марка. Еверет М никога досега не се бе качвал в превозно средство, задвижвано от бензин. Миришеше странно, пиперливо и замайващо, и малко опасно. Изпаренията се задържаха в края на гърлото му. Забелязваше, че хората на този свят постоянно кашлят и си прочистват гърлата. Как живееха в тази воня?
Вероятно щяха да завият на Нортуолд Роуд. Роудинг Роуд беше втората пряка вляво. Точно когато трябваше, шкодата направи ляв завой. Еверет М усещаше в стомаха си нещо, което не беше оставено там от Трин. Къщите имаха един и същи цвят и по тях бяха накацали същите ефирни и сателитни антени. Все същите кипариси и тротоари отпред, еднакви батути, обезопасени с мрежи из задните дворове. Само автомобилите бяха различни. Ето я и къщата, неговата къща. Вратата беше отворена. Майка му, Лора, мама, стоеше на най-горното стъпало и гледаше надолу по улицата. Не моята майка, помисли си той. Неговата. Не моята. Но се обличаше като неговата майка, във фланелена рокля и черен клин, и носеше гердана на майка му и големите ѝ обеци, а по лицето ѝ имаше следи от тревога и безсилие и извиваше левия си крак на върха на обувката, защото бе нетърпелива точно както и неговата майка. Чак тогава мислите на Еверет М си дойдоха на мястото. Не тази Лора Синг беше грешната, не улицата или светът наоколо; а той. Той беше фалшификатът, чужденецът. Призля му. Искаше му се да повърне всичко онова, което не бе наред в него, всяко парченце извънземна технология, с която го бяха натъпкали.