Ето че тя най-после видя полицейската кола. Вдигна ръце към устата си. За момент майка му сякаш не знаеше какво да направи. После се затича. А той разбра какво трябваше да направи на свой ред. Мразеше се, че трябва да го направи, повече от когато и да било досега, но се налагаше да изиграе ролята.
— Спрете колата! — извика. — Спрете колата!
Сержант Мустак отби стреснато. Еверет М изскочи навън още преди да са спрели напълно. Втурна се към тичащата жена. Тя махаше с ръце в изумление, радост и облекчение, а Еверет М тичаше към нея, без да чувства нищо от изброеното. Тя се хвърли към него и го обгърна с ръце; косата ѝ, мириса ѝ, топлината ѝ — Еверет М ги познаваше добре. Караха сърцето му да тупти. Тя, беше тя. Не, не е тя.
— О, милият ми Еверет, ох, момчето ми! — нареждаше Лора.
Тя плачеше. Мократа ѝ буза се притискаше към неговата. Всички врати по Роудинг Роуд се отваряха, а съседите, които бяха по домовете си, се усмихваха, ръкопляскаха и притискаха кърпички към очите си. Еверет М познаваше всеки един от тях, до последния.
— Съжалявам — рече той. Беше част от предварителния сценарий.
Сержант Мустак и Лили бяха излезли от колата. Лили беше придобила високомерно изражение. Сержант Мустак изглеждаше така, сякаш имаше за казване официални неща, но ще ги каже по-късно.
— Ох, всички ни гледат, а аз дори малко руж не съм си сложила — притесни се Лора. — Влизай, влизай.
Коридорът бе декориран с коледни картички, подредени като на парад върху всяка гладка повърхност — онези от тях, които не бяха заети от чашки със свещи. Дори миришеше по същия начин: кафе и чесън, и постоянен полутон на боров препарат за фаянс от тоалетната на долния етаж. Във всекидневната диванът и столовете бяха на старите си места — всекидневната, хубавата стая, не другата всекидневна в дъното, тази със старите кожени кресла, книгите, телевизора с плосък екран и игровите конзоли. Тази нейна версия имаше същата неясна миризма, която Еверет М така и не успяваше да определи в собствената си вселена, но винаги му беше напомняла на прахосмукачка. Коледното дръвче се намираше на същото място до широкия прозорец, както и в света на Еверет М. Изглеждаше оголено и лишено от украса, от случайните дреболии, които хората окачаха на коледната си елха. Майката на Еверет М — истинската му майка — този път почти не бе сложила истинска елха.
— Какъв е смисълът, миличък? — беше попитала. — Винаги той го правеше. Физик, а така и не успяваше да накара лампичките да светнат. — Еверет М се зачуди какво ли е извинението в този свят.
— Почистих колкото можах — каза Лора. — Запазих подаръците… каквото беше останало от тях.
— Мамо, имаш ли нещо против. — Искаше да излезе от тази стая. Беше олтар на два вида загуба: в този и в неговия свят.
— Какво? О, съжалявам…
— Не. Аз съжалявам. — Но той не съжаляваше. Вече на горната площадка на стълбите, извика: — Къде е Вики… Виктъри-Роуз?
— У баба ви Аджит. Ще я доведе тази вечер, когато нещата поутихнат. Така се радва, че си си у дома.
Така се радва на всичко, помисли си Еверет М, ако поне малко прилича на моята Вики-Роуз. На пликче, закачено на дървесен клон, на пощальон по шорти, на куче, подало глава през прозореца на преминаваща кола. На каквото и да е.
Той отвори вратата към стаята си. Неговата стая. От всички стени го гледаха плакати на „Тотнъм Хотспър“. „Делфик“, „Ентър Шикари“. Меган Фокс с отрязани дънки. Маркъс Финикс от Гиърс ъф Уор. Снимки от космическия телескоп „Хъбъл“. Съвсем същите. На съвсем същите места. Книгите на етажерките, комиксите, видеоигрите — всичко, което харесваше, на съвсем същите места. Еверет М отвори лаптопа на бюрото. Посрещна го запитване за парола. Въведе собствената си парола — сложна поредица от големи и малки букви и цифри, която никой освен него дори не можеше да си помисли да запомни. Проработи. От първия път. Трябва да съществува нещо помежду ни, помисли си той. Някаква съществена разлика. Нещо, което прави него гения, когото десет свята искат да спипат, а мен просто дубльор.