Паролите за имейла и Фейсбук акаунта му — същите. Имаше празнота в постовете. Беше със същата продължителност като пролуката в собствените му постове. Разбира се. Някои от постовете и коментарите бяха различни, но това беше без значение. Бяха просто дреболии от социалната мрежа. Райън Спинети. Еверет М беше чувал името в „Борн Грийн“. Момчето играеше във футболния тим — нелош нападател, но никога не бе постигал кой знае какво освен наказателен удар срещу Еверет М. Беше се преместил да живее на друго място. Родителите му се бяха разделили или нещо от този сорт. Не бяха близки. Определено не и първи приятели като с Еверет от този свят.
Еверет М отвори килера. Ризите бяха окачени вляво, панталоните — вдясно. Спретнато сгънати, разбира се. Обувките — долу. Еверет М вдигна една бутонка. Стоеше в дланта му. Чиста — естествено, — но този Еверет бе пропуснал малки парченца кал и тревички, полепнали по бутоните. Изгубен приятел и мръсна футболна обувка. Това беше цялата разлика.
Еверет М метна бутонката към плаката на Гарет Бейл4. Бутоните ѝ направиха малка дупка върху лицето му. Еверет М хвана разкъсаното крайче и го дръпна надолу, раздирайки глупавата ухилена снимка на високия нападател на Шпорите от стената. А след това се обърна към Роман Павличенко и Дани Роуз, разкъса ги, раздра ивици от тапета, където лепилото бе проникнало чак до стената, накъса тези лица на парчета. Групите, игрите, филмовите звезди, научните разпечатки: откъснати от стената, на парчета. Не можеше да понася да ги гледа. Мразеше ги заради това, че са групите, които той харесва, чиято музика го караше да изпитва чувства, която го разтърсваше, държеше го близо до себе си като приятел, но освен това бяха същото и за него. Книгите, комиксите: изрита купчината комикси и ги запрати във всички посоки като сухи листа; преобърна етажерката за книги и разпиля по килима разноцветните гръбчета на книгите с меки корици. Не можеше да гледа кориците им. Всяка една приличаше на предадена любов. Започна да скача по тях, да ги прекършва като гръбнака на отровена, умираща чайка. Най-сетне взе лаптопа и го удари в ръба на шкафа, продължи да го удря, да го удря, докато не се строши — две половини, които се клатеха на паяжината цветни жици и натрошени електронни компоненти.
След което яростта го напусна и видя себе си, потънал до глезените в разрушения живот на онзи, другия Еверет. Ценни вещи, важни неща, хубави и полезни, но повече нямаше да бъдат цели. Нещата, които някога обичаше. Спомни си как веднъж баща му бе обяснявал какво е ентропия. Счупеното яйце никога не се възстановяваше. Изгорената книга никога не се превръщаше от пепел в отпечатани букви върху страницата. Разкъсаното лице на Гарет Бейл никога не се залепваше отново, нито скачаше обратно на стената. Но тази невъзможност нещата да се случват в обратен ред караше вселената да работи: водата протичаше от високото към ниското и никога от ниското към високото, топлото изстиваше — никога обратното. Вселената се развиваше, много бавно, но изключително сигурно, подобно на часовник. Накрая нямаше да има ниско и високо, горещо и студено, никаква разлика, която да кара едно нещо да лети към друго: равновесие. А после времето щеше да спре, защото нямаше да има разлика между преди и след, защото не би имало разлика между преди и след, никаква промяна, когато и да било. Физиците бяха нарекли това качествено състояние ентропия. Това беше огромната и ужасна истина във физиката: ентропията позволяваше на живота да се случва, но при условие че всичко ще изстине и ще отмре. Всяка вселена, позната или непозната, щеше да свърши неотличима от останалите. И защото нямаше да има разлики помежду им, щяха да се превърнат в едно.
Еверет М стоеше сред ентропията на стаята на своето копие. Искаше, искаше, искаше да не е причинил толкова големи щети. Но не можеха да се поправят, така че му се налагаше да живее с тях.
Лора стоеше на вратата.
— Еверет?
Изглеждаше изплашена. Мразеше факта, че я вижда изплашена. Не заслужаваше подобно нещо.
— Съжалявам.
— Всичко е наред, Еверет. Всичко ще бъде наред.
— Студено ми е.
8.
— Париж?
— На около 65 километра север-север’запад — уведоми Шарки. — „Как можем да вместим в таз арена за петли полетата на Франция?“5
— Мислех, че не цитираш Шекспир — каза Еверет. Предишния срок бяха изучавали „Хенри V“ в часовете по английски. Заведоха ги да гледат пиесата в кръглото „О“ на Глоуб Тиътър. Момичетата си бяха паднали. По целия обратен път с метрото бяха нацупени и се държаха театрално. На Еверет му се бе сторило донякъде нередно да гледа театрална пиеса на дневна светлина, наполовина под откритото небе.
5