— Никога не съм твърдял подобно нещо, сър — поправи го Шарки. — Казах само, че побърканите, изродите и социопатите цитират Шекспир. Избери си сам.
Екипажът на Евърнес се струпа около увеличителното стъкло, придърпано над зеления екран на радарната кутия. Навън огромните облаци бяха поръбени от розовото и жълтото на снега, нахлуващ по вятъра от север. Евърнес пътуваше заедно с тях, тъй като вече бе изтощил резервите си. В акумулаторите разполагаха само с толкова електричество, колкото да поддържат работата на контролните уреди на капитанския мостик и да запазват стабилен курс.
— Имате ли някаква карта? — попита Еверет.
Шарки повдигна вежда; капитан Анастейзия издаде брадичка: Прави каквото ти казва. Картите бяха подредени в цилиндри на вертикален конвейер. Шарки дръпна веригата и задвижи безкрайния кръг от карти надолу. Той разви една на плота, като прихвана ъгълчетата ѝ с помощта на месинговите вейки.
— Къде сме?
Шарки посочи изразително с пръст. Названията, градовете бяха същите; характерните особености — доста различни. На тази карта имаше димен обръч от електроцентрали, който обкръжаваше Париж, също като онзи, който обкръжаваше Лондон. Отвъд стената от комини и охладителни кули, пещи и парни турбини, влакови линии и конвейерни ленти за въглища картата разкриваше ландшафт, който бе разграфен от мини. Открити мини с размерите на градове бяха издълбали равнината, която се простираше от Париж до Белгия и Германия в света на Еверет — Горен Дойчланд на тази карта. Хълмовете бяха преобразени в ями; горите — в пепелявосиви кратери. Това бяха земи, оглозгани до костите заради въглищата. Еверет опита да сравни околностите на Париж от картата със спомените си за околностите на Париж от времето, когато Теджендра бе взел решението всички да отидат с колата през Тунела, чак до парижкия „Дисни“. Теджендра и Лора бяха влезли в спор още преди да излязат от Евротунела при Сангат. Беше от споровете чака-ни-дълъг-път-а-децата-на-задната-седалка-слушат, съставен най-вече от намусени мълчания.
— Мисля, че се намираме точно на летателното трасе за ШДГ.
— Акронимът ви, мистър Синг? — поинтересува се капитан Анастейзия.
— ШДГ. Шарл дьо Гол. Второто по големина европейско летище. В сравнение с Париж, Амстердам и Франкфурт тук е най-наситено с летателни апарати в Европа. Всъщност с вятъра откъм гърба ни ще се озовем точно над централната писта.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Сен.
— Интересувам се от такива неща.
— От движението на летателни апарати? — Сен го погледна с леко навеждане на главата, което преобразяваше объркването ѝ в пълно неразбиране, сякаш гледаше нещо, извлечено от най-гъстата тиня на дъното на най-дълбокото езеро в най-дълбоката пещера.
— Онова, в което съм сигурен, е, че ще задействаме алармените системи от тук чак до Берлин — каза Еверет.
Очите на капитан Анастейзия се разшириха.
— Мистър Шарки!
Беше се навел над радарния монитор още преди да е произнесла последната сричка от името му.
— Небето е пълно с метал — отбеляза той с почуда. — Като буря от летяща ламарина.
В същия момент комуникационното табло оживя. Десетина гласа призоваваха Евърнес едновременно. Еверет никога не се беше справял особено добре с френския, но разпознаваше гнева.
— Овладейте тази врява, мистър Шарки — заповяда капитан Анастейзия. — Мога да си представя какво казват. — Тя придърпа микрофона и натисна копчето с палец, за да се свърже с инженерния отсек: — Мистър Макхинлит, някаква възможност за двигателна тяга?
— Не разполагам с мощността за чаша чай, какво остава да се развяваме из небесата — разнесе се гласът му от високоговорителя. — Скокът изтощи акумулаторите или забравихте за този мъничък детайл? Едва успявам да ни държа главата изправена в този вятър.
— Ще го приема за „не“.
Глупак, укори се Еверет. Забравих, че корабът се е преместил. Набелязах прав скок от точка до точка, идентични местоположения в различни вселени. Трябваше да помисля, не биваше да бързам, а да изчисля правилно.
Почувства топло докосване отзад по ръката си, която стоеше отпусната върху картата пред него. Беше бързо, ефимерно и изчезна, преди някой друг да го е регистрирал.
— Успя да ни измъкнеш — каза Сен. — Там бяхме мъртви.
Можеш да четеш мислите ми? — помисли си Еверет. Не за пръв път Сен казваше точно онова, което той трябваше да чуе, без да му задава въпроси какво изпитва. Еверет вярваше в подредената и предсказуема вселена. Сен, с нейните проникновения, коментари и карти таро, които не проговаряха на никого, освен на нея, тревожеха тази спокойна и рационална вселена.