Иван Вазов
Бъдни вечер в столицата
Коледна шарка
I
Бъдни вечер.
Голямата ламба с фаянсов абажур, провесена от потона, озаряваше с весела светлина трапезата, около която беше събрано семейството.
На трапезата бяха наслагани блюда с постни яденета и закуски: сърми, туршия с пиперки и с турунджави моркови, фасул, сладко, чер хайвер, мед, ябълки; като венец на всичко една дълбока фарфорова паница с армеева чорба, сгъстена със ситно нарязано кисело зеле, поляна изобилно с дървено масло и посипана разкошно с червен пипер — една от най-лакомите гозби тая вечер.
Освен тях на тая господарска трапеза стоеше още едно необикновено нещо: тучена кадилница с няколко въгленчета вътре.
Почтената старица, майката, баба Цвета, беше украсила трапезата с тия чудеса, както правеше всеки бъден вечер, за да съхрани за потомството си спомена на един простодушен и мил обичай на старината, а още — за да има през цялата година спор и берекет в къщата. Трябва да кажа, че въпреки силните протести от новото поколение, Цвета победоносно беше настояла този ден да се уважат традициите на старото и беше наложила всеобщ пост в къщата.
Макар че беше вече седем часът, вечерята се не почваше. Всички чакаха нещо, с лъжици в ръка, нетърпеливо фърляйки погледи към знаменития саламурев нектар, излязъл из армеевата каца на баба Цвета.
Очакваха още двама членове от семейството: най-стария син и най-младия. Първият се бавеше нейде в града, вторият идеше от Пловдив. Офицерин — подпоручик там, на поканата на майка си той беше отговорил телеграфически, че ще дойде днес. С тая надежда и с тая радост честитата майка беше задържала вечерята чак досега, макар че железницата от Пловдив пристига по-рано.
И тя на всяка минута се ослушваше, няма ли да чуе гърмежа на някой файтон на пътя…
Вратата се отвори, влезе един висок, четирийсетгодишен мъж. Най-стария син. По-младите почтително се поподигнаха от столовете си.
— Какво! Няма ли още Боримира? — попита той зачуден.
— Чакаме го, Драгое — отговори старата меланхолически; — днес железницата закъсня.
— Отде знаеш, мамо?
— Нали той яви, че ще дойде?
— Напразно. Железницата е пристигнала още кога… Боримир е пропуснал трена и вероятно утре ще дойде — каза Драгой.
— Ако е така, той би ни явил да му се не надяваме — каза майката, на която мъчно беше да се помири с мисълта, че ще вечерят без Боримира.
— А! Богата работа, мамо — каза Драгой, като впери алчен поглед в златисточервената чорба.
— Чакайте! Не пипайте още! Да ида да прикадя по-напред пред иконата, че после и софрата, че тогава…
И баба Цвета пусна в кадилницата зрънца от смирнев тамян, па излезе с нея да извърши благочестивия си обряд.
Един път липсал върховния надзор, дисциплината се наруши. Най-големия син пръв даде пример на деморализацията: той загреба от армеевата чорба първа лъжица, втора, третя; посегнаха и други лъжици и след една минута дълбоката паница се презполови.
Когато баба Цвета се завърна и видя опустошението, тя ги засъди весела.
— Не можахте да потраете! Като вълци сте изгладнели!
— Зазъбица ни улови, мамо — смееше се Драгой.
Майката прикади трапезата и облаци от благовонен дим заплуваха из трапезарията.
Зафана се вечерята.
Но баба Цвета нямаше кеф. Боримировото отсъствие отнимаше радостта й, отслабяше охотата й. Тя хем ядеше, хем в ума й се въртеше образа на младия подпоручик, със златните украшения по зеления мундир и цял обкръжен с някакъв ореол от сияние… Ушите не слушаха шумните разговори на трапезата, а очакваха и дебнеха друг шум, който би се задал отвън. Защото, въпреки уверенията на Драгоя, тя неволно още продължаваше да се надява и лъже, че може да пристигне героя й по някое чудо…
II
Едно тънко пищене се чу отвън.
Тя изпусна набодката и с лице тържествующе и радостно обърна се към стария си син.
— Чуеш ли? Железницата иде от Пловдив! Сега чак иде. Какво ми казваше ти, Драгое?
Всички се ослушаха в пищенето.
— Да, железницата е — забележи Драгой. — Аз не знаех положително, но заключих, че е дошла, от новите, пловдивските вестници, които видях у Панаха.
— Сега да почакаме! — заповяда майката.
Пищенето се тънко, слабо, се продължаваше; то идеше отдалеко, омаломощено, мязаше на звук, който издава свирката на локомотив, когато приближава станция; само че тоя звук се проточи повече от обикновено.
— Защо толкова дълго свири? — питаха се.
И баба Цвета е малко позачудена от това нескончаемо пищене на железницата.
— Да не чувахте и вие, щях да кажа, че ухото ми пищи — забележи тя.