— Как ти не си ми обадила досега за тая ужасна нощ! — забележи силно развълнуван от разказа й Драгой.
— Ами дойде ли си тати тогава? — попитаха други двама, нетърпеливи да се успокоят по-скоро.
— Дойде си! Изтупурка подир малко с коня! — каза майката.
И всички си отдъхнаха, защото сърцето им се беше свило и нервите напрегнали до невъзможност.
— А обирниците побягнаха?
— Какви обирници? Мавридата била, дето правела тоя шум — каза Цвета.
— Кучето! — извикаха всичките очудени.
— Ний в уплашването си и захласът си — продължи майката — забравихме, че Мавридата сявга придружаваше баща ви на път и когато той се завръщаше и приближаваше до село, тя се спущаше пред него и дохождаше да ни извести, че си иде господарят й, да земе мюждето, после пак фукваше да иде да посрещне баща ви. Сявга тъй правеше. Мавридата се промъкнала, не зная как, през уличното прозорче на избата на дюкяна, дошла при вратата му, за да влезе в двора, бутала ги, но като не й отворили, сетила се — умно животно беше — и слезнала по стълбата в избата да бута прозорчето, за да й отворим… Когато разбрахме и я пуснахме да влезе — каква радост беше! Джавка, скача, фърля се по нас, по гърдите ни, мята се на рамената ни, чак ни цалува! То чудо: галби и милувки, та няма край! И нам ни иде да я цалунем от благодарност, че ни зарадва с весел хабер. Като се нарадва и нагали, пак изфръкна из прозореца и отиде да земе мюждето от баща ви, че ни е намерила живи и здрави.
— Горкото куче! Такава нежност у човека няма!… Какво стана Маврида, мамо? — каза Драгой.
— Убиха я!
— Кой я уби? — изкрещяха няколко гласа ожесточено.
— Баща ви поръча да я убият по-после.
При тия думи на майката настана общо изумление.
— Давило я бясно куче, кога баща ви минавал през село Дудени. Селяните го съветвали да премахне кучето, за да не направи пакост тука… Много не щял баща ви, свидело му се, но най-после склонил и вързал Мавридата за едно дърво, па дал пищова си на един селянин да я опушне… „Когато я вързах — каже баща ви — тя позна, че ще я убият, и изгледа ме така жално и умилно, така тъжно някак ме погледна в очите — молеше се като човек… Аз видях сълзи в очите й, щото сърцето ми се прободе, сякаш стрела мина през него — щях да изплача с глас! Извиках да го не убиват! Проклетият човек в тоя същи миг гръмна и кучето се търкули мъртво!“ Като ми казваше баща ви това, видях му очите, че се насълзили… Такова хитро и гальовно кученце надали е било… Та ви казвам, много страхове сме брали, но като оня страшен бъдни вечер не е имало.
Въцари се кратко мълчание. Вятърът поутихна.
— А тати защо бе закъснял? — попита Драгой.
— Разказа ми: като чул за убиването на Генка Недялков, заобиколил из други път. Но от трън, та на глог: в Кюселерския боаз три пушки изгърмели връз него. Един куршум намерихме после забит в седлото… Хайдушки времена бяха тогава.
— Мамо, ти с тия приказки ни докара меланхолия… по-харно да не спомняме ония грозни времена на робството. Попей ни по-добре „Ой, Коледо!“ както правеше баба тая вечер… — каза Георги.
— Защо? — отзова се строго и обидно майката. — Нека да ги помните, да знаете какво се е теглило и треперало! Сегашното време какво е? На всеки дол — печен вол. Рай, според тогава. Па оценяват ли? Не! Всичко забравиха днешните хора: и какво е било, и кой го измени… Сега ни човещина, ни милост… Ще се изразкъсат един други, от умраза живота си не могат да видят! Послободнели и побеснели… Седя, та ви чета вестниците, боже, света богородице! Какви са тия чудосии и срамоти? Така пише ли се на книга? Почтен челяк не е останал неомаскарен!…
IV
Не се знае как щеше да завърши баба Цвета своя горещ обвинителен акт, ако един файтон не бе изгърмял на улицата и спрял пред портата.
— Боримир! — извика майката.
На коридора изтропотиха мъжки стъпки и веднага на вратата се показа блестящ артилерийски офицер, с усмивка на устата и с ръка под козирек.
— Добър вечер! — извика той весело и бързо цалуна ръка на майката, а на останалите я стисна.
— Какво се забави! — викаше възхитената баба Цвета, като изглеждаше в захлас подпоручика.
— Извини, мамо, пропуснах пасажерския трен, та тръгнах по-после с експреса… — каза той, като сваляше сабята си и се готвеше да седне на празната трапеза. — Какво ме изглеждаш така, мамо?
— Хубавелек си тъй, радвам ти се.
— Окачи ми лукова глава да не урочасам! — изсмя се офицеринът. — Мамо, гладен съм!
— Яж, яж… вечеряй! Закъсня ти.
Подпоручикът разтвори очудено ръцете си пред несъществующата вечеря.
— Какво да ям тука? „Благослови, попе — гумно без снопе!“
Майката си плесна ръцете в отчаяние.
— Ами сега? Нищо постно не е остало! Нищо, нищо. Това е: нямаме!
— Дай тогава блажно! Донеси печеното прасе!
Тя го изгледа в ужас.
— Фармасонин ли си, срещу Коледа да блажиш? И аз да зема този грях на себе си?!
— Кога е тъй, ще легна гладен, но сух хляб няма да ям. Нека се знае, че на връх бъдни вечер майка ми ме е повикала у дома, за да ме умори от глад! — изшегува се Боримир.
— Мамо, покажи се на висотата на славянското гостолюбие! — забележи Георги.
И Стоян се обади:
— Ти днес прати гозбица и винце, блажнинка, на няколко сиромахкини, за да отговеят утре на Коледа… За тия дела от милосердие бог ще ти прости и сегашното… Дай прасето!
— Мамо! Твоят идеал се осъществи вече: сабеносецът твой е тука! Не помрачавай бъдния вечер, ами дай прасето, че е хранено на мляко, а пък аз нямам мезе за виното — глумеше Драгой, като държеше чашата.
Старата се чуди и мае.
— Я виж какви ме са награкали! Дай, Доне, дай прасето! — извика тя решително.
Слугинята донесе на тава опеченото, свито на тръкало, прасе, зачервеняло и лъскаво, като позлатено; от него се разнесе вкусна ароматна миризма, щото възбуди охота и у ситите.
— Това се вика, дето го рекли: „Дойде гост — развали пост“ — казваше недоволна и щастлива Цвета, като гледаше как войникът, въоръжен с нож и набодка, се сражаваше победоносно с позлатеното прасе, подпомаган братски и от други.
Па мина в другата стая и зачини поклони пред иконата.