— Боримир! — извика майката.
На коридора изтропотиха мъжки стъпки и веднага на вратата се показа блестящ артилерийски офицер, с усмивка на устата и с ръка под козирек.
— Добър вечер! — извика той весело и бързо цалуна ръка на майката, а на останалите я стисна.
— Какво се забави! — викаше възхитената баба Цвета, като изглеждаше в захлас подпоручика.
— Извини, мамо, пропуснах пасажерския трен, та тръгнах по-после с експреса… — каза той, като сваляше сабята си и се готвеше да седне на празната трапеза. — Какво ме изглеждаш така, мамо?
— Хубавелек си тъй, радвам ти се.
— Окачи ми лукова глава да не урочасам! — изсмя се офицеринът. — Мамо, гладен съм!
— Яж, яж… вечеряй! Закъсня ти.
Подпоручикът разтвори очудено ръцете си пред несъществующата вечеря.
— Какво да ям тука? „Благослови, попе — гумно без снопе!“
Майката си плесна ръцете в отчаяние.
— Ами сега? Нищо постно не е остало! Нищо, нищо. Това е: нямаме!
— Дай тогава блажно! Донеси печеното прасе!
Тя го изгледа в ужас.
— Фармасонин ли си, срещу Коледа да блажиш? И аз да зема този грях на себе си?!
— Кога е тъй, ще легна гладен, но сух хляб няма да ям. Нека се знае, че на връх бъдни вечер майка ми ме е повикала у дома, за да ме умори от глад! — изшегува се Боримир.
— Мамо, покажи се на висотата на славянското гостолюбие! — забележи Георги.
И Стоян се обади:
— Ти днес прати гозбица и винце, блажнинка, на няколко сиромахкини, за да отговеят утре на Коледа… За тия дела от милосердие бог ще ти прости и сегашното… Дай прасето!
— Мамо! Твоят идеал се осъществи вече: сабеносецът твой е тука! Не помрачавай бъдния вечер, ами дай прасето, че е хранено на мляко, а пък аз нямам мезе за виното — глумеше Драгой, като държеше чашата.
Старата се чуди и мае.
— Я виж какви ме са награкали! Дай, Доне, дай прасето! — извика тя решително.
Слугинята донесе на тава опеченото, свито на тръкало, прасе, зачервеняло и лъскаво, като позлатено; от него се разнесе вкусна ароматна миризма, щото възбуди охота и у ситите.
— Това се вика, дето го рекли: „Дойде гост — развали пост“ — казваше недоволна и щастлива Цвета, като гледаше как войникът, въоръжен с нож и набодка, се сражаваше победоносно с позлатеното прасе, подпомаган братски и от други.
Па мина в другата стая и зачини поклони пред иконата.
София, 1904 год.