Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт
На Саша, който е моят Бенедикт.
Докъде стигнахме! Собствените ни ръце да пишат доноси срещу сърцата ни!
Тази книга е художествено произведение. Имената, персонажите, местата и събитията са продукт на авторовото въображение или са използвани свободно с литературна цел. Всяка прилика с действителни събития, места или хора, живи или мъртви, е напълно случайна.
Действащи лица
Беатриче — принцеса на Вилафранка ди Верона
Бенедикт — благородник от Падуа
Дон Педро — арагонски принц
Клавдио — флорентински граф
Леонато — губернатор на Месина
Иноджен — негова съпруга, леля на Беатриче
Херо — тяхна дъщеря и наследница, братовчедка на Беатриче
Урсула — компаньонка на Херо
Маргарита — нейна дъщеря
Отец Франциск — свещеник на Леонато
Микеланджело Флорио Кролаланца — сицилиански поет
Джовани Флорио Кролаланца — негов баща
Гулиелма Кролаланца — негова майка
Лудовико де Торес — архиепископ на Монреале, вуйчо на Клавдио
Диего Енрике де Гусман — испански вицекрал на Сицилия
Филип II Испански — велик крал
Фарук Сикандер — мавър моряк
Фарук Сикандер — гадател, негов едноименен син
Борачио — свита на Дон Педро
Конрад — свита на Дон Педро
Първо действие
Сицилия, лятото на 1588 година
Първа сцена
Дюните край Месина
Беатриче2: Не желаех да отворя очи. Още не.
Седях, отдадена на слънцето, което позлатяваше клепачите ми, и просто слушах гласовете на Сицилия. Приливът и отливът на вълните, галещото дихание на ветровете. Птиците, чуруликащи откъм олеандрите, и щурчетата, отговарящи им откъм дюните. И насред всичко това — ритъмът на собственото ми сърце.
В бузата ми се удари пчела, надяваща сънливата си песен. Стресна ме. Отворих очи и за един кратък миг ярката светлина ме заслепи. Не след дълго обаче гледката най-сетне ме връхлетя. От мястото ми високо върху дюните островът се разстилаше пред мен като полите на роклята ми.
На юг, в Таормина се бяха ширнали древните меднозлатисти камъни на театъра, построен от гърците. На север се разстилаха проблясващите води на пристанището на Месина. Голям търговски кораб подхождаше за пристан по тях, а платното му плющеше под напора на южния вятър. Далече зад него, нагоре по хълма, на изток, се виждаха окъпаните в светлина дворове и розовеещите като корали каменни стени на летния дворец на моя чичо Леонато. В другия край, на запад, синееха склоновете на един вулкан, на планината, която тук наричат Етна, димяща кротко с вечната си заплаха. И над всичко това — огромна гореща арка от парлив лазур, достигаща до небесния свод, син като мантията на Мадоната. Да, Сицилия беше красива. Но чужда за мен. И аз се чувствах ужасно самотна.
Очите ми започнаха да се насълзяват. Безсъмнено от ярката светлина. Тук дори слънцето беше друго. Тук то не беше дружеската планета3, която бе гряла над мен деветнайсет лета, а огнена топка, която бе в състояние да издърпва странни бодливи растения от земята и да подпалва планини. Примигнах, за да прогоня нежеланите сълзи. Слънцето никога не светеше толкова ярко на север, във Вилафранка ди Верона, в моя дом. Той толкова много ми липсваше! Това слънце тук беше чуждо, а яркото южно море отвеждаше до още чужди земи с още по-чужди имена — Триполи, Тунис, Оран.
Закопнелият ми по дома поглед беше привлечен на север като магнит и аз се обърнах натам, където синевата на небесния свод потъмняваше. Отвъд сапфирения залив се простираха гибелните протоци на Месина, със скалите на Сцила, прегърнали сушата и водовъртежа на Харибда, дебнещ острова. Тази легендарна двойка размирници трошаха кораби още от най-древни времена. За да се добера дотук, ми се наложи да мина с кораба си между тях и сега си давах сметка, че все още продължавам да стоя между тях. Така ми се пада, като съм такава глупачка, да стоя в Сицилия. Когато бях у дома, бях на по-добро място.
Усетих някакъв натиск върху пантофката си и сведох очи — по крака ми пълзеше морски таралеж. Обвивката му беше бодлива като кактусите, които растяха навсякъде около мен. Таралежът завря нос в подметката ми, но аз го сритах лекичко и се изправих на крака, отърсвайки пясъка от полите си. И точно в този момент видях две фигури, излизащи от къщичката надолу по жълтите пясъци. Бяха мъж и жена и вървяха право към мен, хванати за ръце.
1
Превод: Валери Петров, У. Шекспир, „Всички 37 пиеси и 154 сонета“, КК „Труд“ и изд. „Захарий Стоянов“, София, 2010 г. — Б.пр.
2
Беатриче и Бенедикт са главните герои в Шекспировата комедия „Много шум за нищо“. — Б.пр.
3
Вижданията на Беатриче отразяват, разбира се, вижданията на епохата. В онези столетия водеща за описанието на видимия космос е била геоцентричната система, при която центърът на Вселената е Земята, а всички останали „светила“ са или планети, или звезди. Поради размерите си Слънцето е било смятано за планета. — Б.пр.