Когато прислугата донесе поредните блюда с поредната странна бърканица, ние по необходимост замълчахме. Замислих се какво да й кажа — рядко събитие за мен, защото обикновено говорех, без да се замислям. Подаряването на картата сетебело беше добро начало. И обикновено сработваше — дамите бяха заинтригувани, поласкани и пълни с въпроси. Винаги започваха с питане за картата, а оттам нататък аз можех да се заема със сериозната задача да ги разсмивам.
Ала тази дама не ме изчака да въведа ред в мислите си. Заговори първа. И изобщо не спомена картата.
— Ще пътувате ли по-нататък, синьор Бенедикт, или ще спрете дотук?
— Лейди Беатриче, този стол под мен е крайната цел на пътуването ми. Единствената причина, поради която пристигнах в Сицилия, бе да седна до вас!
Тя не се усмихна.
— Значи няма да пътувате по-далече? — изрече.
— Утре сутринта трябва да отведа младия си повереник до Монреале, за да посети вуйчо си, който е архиепископ там.
— Но няма да оставате в Монреале, така ли?
— Нито аз, нито той. Там се мъти нещо и неговият вуйчо е преценил, че е най-добре да го остави при чичо ви.
— Значи и вие ще останете тук цял месец.
— Най-малко. И всеки ден от него ще прекарвам на този стол до вас, стига да ми позволите!
Сега вече тя се усмихна и пое ножа си така, сякаш избираше оръжие.
— Ако смятате да го направите, трябва да разполагате с много истории за разказване, за да не станат вечерите ни отегчителни.
— Лейди Беатриче, крача по тази земя вече двайсет години и досега никой никога не ме е обвинявал, че съм отегчителен!
Следващото блюдо и следващият въпрос пристигнаха заедно:
— В такъв случай трябва да сте човек с опит. Каква е професията ви?
— Аз нямам професия.
— Никаква? — повдигна тя едната си красива вежда.
— Толкова ли е рядко това за човек от нашата класа? Вие нямате ли лениви братя?
— Имам един, по-голям от мен.
— И какво прави той?
— Зает е предимно да вдига скандали. И да се забърква в боеве. Голям кавгаджия е и ако белята сама не го намери, той хуква да си я търси.
— Но няма занимание?
— Заниманието му е да чака баща ми да умре.
— И дали това усилие скоро ще бъде възнаградено?
— Не — отговори с усмивка тя. — Баща ми не е от най-отстъпчивите. Ако зависеше от него, не би доставил това удоволствие на никого. А нищо друго не го прави по-здрав и по-дълголетен от мисълта да осуетява плановете на своя наследник!
— А поне вие не се ли разбирате с брат си?
— Ни най-малко. Караме се като куче и котка.
— А спорът не е ли понякога знак за привързаност?
— Не и в този случай.
— А в други? — побързах да попитам, преди да съм изгубил смелост.
Тя се отпусна назад в стола си, загледа се замислено в мен с лазурния си поглед и изрече:
— Нима вие наричате този наш разговор спор, синьор Бенедикт? На никого не оказвам честта на полемиката още на първа среща!
— В такъв случай трябва първо да бъдем приятели, преди да бъда допуснат до удоволствието на здравословния диспут с вас?
— Именно — отговори самодоволно тя. — Но онова, което ценя най-много в моите приятели, е искреността, а вие, опасявам се, не бяхте особено искрен с мен!
Разтворих ръце като факир, за да покажа, че не крия нищо.
— Говоря простичко и откровено. Кажете ми с какво съгреших?
Тя сведе очи към блюдото пред себе си и изрече:
— Когато казахте, че нямате професия, не казахте истината. След като доставяте един млад граф на неговия вуйчо, значи сте бавачка!