— Като вас? — не й останах длъжен аз.
— Аз съм компаньонка на моята братовчедка — поправи ме тя. — Освен това я уча на английски, малко латински и още по-малко старогръцки.
Тук вече ми се наложи да сменя темата, защото не бях особено добър ученик и не бих могъл да й бъда равностоен опонент в нито един от тези езици.
— Присъединих се към свитата на граф Клавдио във Венеция, тъй като неговият баща помоли моя да го придружа до Сицилия. Така че аз бях негов компаньон — добавих леко натъртено — и се стараех да го разсмивам през целия път.
— Значи освен това сте платен шут? — изгледа ме тя и кораловите й устни се извиха в усмивка.
— Това не е ли почтена професия?
Вдигнах чашата си по посока на джудже в пъстър шутовски костюм, което въртеше колела между масите, а накрая се поклони дълбоко на принца. Но глупакът беше обърнат в противоположната посока и по негов знак тромпетите изреваха, сякаш той току-що ги беше напълнил с въздух. Дон Педро започна да си тактува, като си вееше на лицето с дългите си пръсти. Беатриче се обърна към мен.
— Наистина много почтена — изрече с глас, гарниран с щипка ирония. — В такъв случай сте шутът на принца, така ли?
— Почти не познавам Дон Педро. И с него съм едва от Венеция насам. Присъединихме се към неговата свита, когато избираше кораби за своя крал. С него съм разменил не повече от две думи, но сега, като се замисля, и на двете той се засмя.
Започнах да ровя разсеяно в новото блюдо, което бе поставено пред мен — някакво месо, но толкова недоизпечено, че все още пускаше кръв. Пускането на кръв продължаваше и в разговора ни.
— Щом като нямате никаква професия, значи би трябвало да имате други развлечения. Нямате ли някакви интереси или хобита, с които да запълвате часовете си? Харесвате ли музика например? — и кимна по посока на празното пространство между масите, където музикантите на чичо й продължаваха да измъчват инструментите си за наше удоволствие.
— Намирам за необичайно да ни изнасят серенада с овчи черва, докато ние ядем бутовете на овцата! — отсякох и добавих: — Не, не мисля, че в музиката им има и една нота, която да си струва да бъде чута!
— А какво ще кажете за поезията?
Свих рамене и отговорих:
— Аз съм човек, който говори простичко. От десет думи на чичо ви разбирам най-много една. Думите му са още по-странни и от блюдата му!
И тогава тя се разсмя. И този звук беше като манна небесна за ушите ми не само заради приятния му тон, но и заради почивката от нейното нападение, която ми предостави. Вече бях започнал да се чувствам като мъж с мишена на гърдите, докато цяла армия е насочила мускетите си към мен.
— Яздите ли добре?
— Знам кой край на коня е напред, кой — назад.
— В такъв случай сте пилигрим и вървите по сребърния път с мида в шапката си9, така ли? — това вече прозвуча като истинска подигравка.
— Звучите като младия ми приятел Клавдио, който е истински набожен. Но ще ви отговоря така, както отговорих и на него.
Господ не е влизал в разпра с мен, нито пък аз с него, и по принцип двамата предпочитаме да не се закачаме — заговорих басово и мелодично като чичо й, изричайки: — Богът на любовта, който седи над нас… Бързо, задайте ми пак онзи въпрос за поезията!
Тя се усмихна, но ми зададе друг въпрос:
— А можете ли да въртите меч?
— Ще ви препратя отново към отговора си във връзка с ездата — различавам единия край на меча от другия — след това обаче се смилих и отговорих искрено: — Учил съм се, разбира се, но ако ми дадете рапира и кама, а на моя враг ряпа и стрък целина, победителят от двубоя със сигурност ще бъде той.
— Значи никога не сте служили като войник?
— Не, но мисля, че за вас няма да е зле да опитате. И на брат си ли изнасяте такъв катехизис?
— Синьор Бенедикт, ние двамата с вас не сме брат и сестра!
— Така е, това е повече от сигурно — отвърнах, загледан в прекрасното й лице и в раздвижените й от препирнята ни черти.
— Значи животът в броня не ви привлича, така ли?
Вдигнах ръце, за да й покажа, че се предавам.
— Много сте сурова с мен, лейди Беатриче! Питам се обаче дали щяхте да бъдете по-мила, ако пътувах, за да бъда посечен от някой размахващ брадва германец или въртящ ятаган сарацин?
Тя като че ли обмисли въпроса и отвърна:
9
Мидата е символ на свети Яков Зеведеев и на Пътя на свети Яков — сребърният път. Това е един от най-популярните поклоннически маршрути през Средновековието, по който пилигримите са достигали до Сантяго де Компостела, за да се поклонят на гроба на светеца. За да се различават от останалите и да се разпознават един друг те са носели миди. — Б.пр.