— Това е един от начините да оцениш един мъж — по продължителността на дните му на бойното поле.
— И ме намирате за недостоен, така ли?
Тя ме погледна право в очите и отговори:
— Още не съм взела решение.
Прямотата й ми затвори устата и аз предпочетох да я запълня с малко вино. Оказа се гъсто, червено и кисело като кръв. Все пак го изпих, треснах чашата на масата и изрекох:
— В повечето случаи войници стават отегчените от домашния уют по-млади синове на семействата, които се чудят къде да си търсят белята. Разбойниците, онези с горещата кръв. Ако искам да изпусна малко пара в железен обков, по-скоро ще сложа чайник на огъня.
— Е, жалко — въздъхна шумно тя и сви рамене. — Значи не мога да ви дам никакъв залог, след като не сте рицар.
— Какво?
— Залогът за победа е знак за благоволение, който дамата поднася на рицаря, влизащ в битка. Обикновено е панделка или цвете. Или карта за игра! — допълни многозначително.
Най-сетне! Най-сетне спомена картата сетебело, обаче аз вече бях изгубил предимството на първия ход. Тя я бе държала през цялото време в ръката си, майсторски изчаквайки, за да я разиграе едва след като ме види порядъчно вбесен. Изгубих ума и дума и изрекох:
— Лейди Беатриче, имал съм достатъчно голям късмет да се родя в заможно семейство. Не ми се налага да работя на полето в студ и пек като прост селянин. Затова споделям виждането, заради което вие може и да не ме харесате, че стига да не причинявам неприятности на никого, мога да правя каквото си поискам! Ям, когато ми се яде, спя, когато ми се доспи, и се смея, когато ми се смее. Накратко казано, доволен съм да живея младостта си в безцелна леност!
В този момент осъзнах, че цялата зала се бе смълчала и всички бяха насочили вниманието си към нас. Тя ме изслуша в пълно мълчание, с усмивка, играеща по красивите й, проклети устни. Беше спечелила и го знаеше. С глас, снишен до тихо съскане, изрекох:
— Но следващия път, когато събират рицари за война, ще дам вашето име!
Щях да кажа и още много неща, но на масата настана раздвижване. Принцът започна да се надига от стола си. Поради късния час, дъщерята на домакина бе поискала да се оттегли и Клавдио придържаше кавалерски стола й. Моята лейди Беатриче се изправи грациозно, за да я придружи, но аз, непохватен и закъснял, успях единствено да издърпам нейния стол, с грозно стържене по пода. Тя се обърна и на сбогуване произведе заключителния си изстрел:
— След като аз съм рицарят, благодаря ви за залога! — дари ме с войнишко ухилване. — Но сега, след като дойде краят на турнира и победителят съм аз, имам честта да ви го върна! — кимна към чинията ми и подметна през рамо: — Ако вече не ви се яде, милейди, по-добре обърнете чинията си! Сбогом!
Силно обезпокоен, аз обърнах чинията си, както изискваше обичаят, след като си се нахранил.
И под нея ме гледаше моето сетебело — седмицата монети.
Второ действие
Първа сцена
Площад пред църква в Монреале
Бенедикт: След като доставих Клавдио на вуйчо му в катедралата на Монреале, започнах да кръстосвам из светата обител, докато го чакам.
Бях предположил, че от мен ще се изисква да присъствам на литургия, и се бях подготвил да дремя и да се прозявам в продължение на два часа. Но добрият архиепископ, натъкмен в злато и настанен на трона си под гигантска мозайка на Христос Вседържател, бе започнал да рони сълзи от радост, когато зърна племенника си, а към мен се бе обърнал съвсем делово. Благодари ми от все сърце, че съм му довел Клавдио жив и здрав, и ме помоли да се върна по обяд. Загледах се в безизразното му лице и в бадемовидните очи, неразгадаеми като очите на Христос, който се носеше над него по златните стени, и се изпълних със сигурност, че той има да сподели някакви големи тайни със своя племенник. Затова се завъртях послушно на пета, излязох през импозантните врати и закрачих из манастира.
Манастирът приличаше по-скоро на градина, отколкото на свято място — обширно пространство, засадено с портокалови, маслинови и бадемови дръвчета с лъскави листа. Квадратът между сводестите галерии беше изпъстрен с пътеки от бели камъни, които се пресичаха от миниатюрен тъмнозелен жив плет, подкастрен в сложни фигури и скъсен до нивото на човешкия пищял — подходящата височина, за да препъне всеки, който реши да го прекрачи. В центъра, подръпващи от живия плет с оранжевите си човки, се разхождаха половин дузина снежнобели гъски и наперено крякаха. Безсъмнено бяха свещени или нещо подобно, но самата гледка беше достатъчна, за да накара стомаха ми да изръмжи недоволно. На вечеря не бях хапнал нищо повече от хляб и горчица, а с пиенето бях прекалил. Аптекарите безсъмнено биха казали, че тъкмо недоволният ми стомах допринася за сутрешната ми меланхолия.