Крачех през сводестите галерии, от една сянка до следващата, избягвайки издигащото се по небосвода слънце. По време на дългата езда до Монреале не бях никак приятна компания на Клавдио. Бях дълбоко замислен върху онова, което ми беше казала снощи лейди Беатриче, и често-често опипвах картата сетебело, пъхната в презраменника ми — твърд малък правоъгълник, точно над сърцето ми.
Литургията беше в разгара си — хорът се чуваше съвсем ясно. И тъй като всички обитатели на манастира бяха в църквата, изведнъж аз се почувствах много самотен в това огромно място. Незнайно защо, но когато хорът започна мотета си, даже гъските внезапно замлъкнаха и се изпокриха някъде. А аз не бях свикнал със собствената си компания и изобщо не се харесвах за свой приятел. Когато бях сам, мислите ми започваха да кряскат шумно в тишината. Но аз не желаех да чувам собствените си мисли, не исках да надничам в собственото си сърце и не ми доставяше никакво удоволствие да ровя в душата си.
Ала колкото и упорито да се стараех да се концентрирам върху музиката на месата, в ума ми започнаха да се промъкват неканени мисли.
Какво е вашето занимание?
Още от детството си винаги бях вървял натам, накъдето са ме водили другите, като лист по течението на поток. И щях да си остана у дома завинаги, ако на последния ми приятел Себастиан не му беше щукнало в главата да пътешества. След като той замина, самотата и отвращението от собствената ми компания ме убедиха бързо да приема предложението на баща ми и да придружа Клавдио Казадеи до Сицилия. А ето че сега достигнах нов надир. Бях придружил един седемнайсетгодишен новелино10 през целия път до това чуждо място, но само за да бъда прогонен от Божия дом с указанието да се върна, за да взема Божия племенник след чифт часове. Лейди Беатриче беше права. Аз наистина бяха бавачка — не човек, а обвивка, без ядка, без никаква същина.
Ако под краката ми имаше камъни, със сигурност щях да сритам един, ала перфектно пометените пътеки не ми отредиха нито един подобен отдушник на яда ми. Песента на хора набъбна в гърдите ми като мощен прилив на тъга и докосна очите ми. Търсейки изход, минах под една от арките на галерията и се озовах на площада от другата страна на манастира.
Там беше достатъчно претъпкано и шумно и меланхолията ми започна да се уталожва. На площада имаше цветове, компания и живот. Оглеждайки се за някакво развлечение, в другия край на площада забелязах ярко боядисана каруца и се насочих към нея. Каруцата беше голяма и боядисана смело в червено, синьо и жълто, а издълбаните в дървото и позлатени арабески и рамки ограждаха фантастични сцени. Частта от каруцата, която беше обърната към площада, се състоеше от сцена с кървавочервени завески, които в момента бяха спуснати. Отегчено на вид магаре стоеше във впряга и преживяше. Около каруцата се бяха събрали хора, оглеждащи я нетърпеливо, като че ли беше факирски сандък, от който всеки момент щеше да изскочи нещо.
Оттеглих се до фонтана в центъра на площада и приседнах на ръба на топлия камък. Плъзнах ръка по кристалните му води и се подготвих да гледам предстоящия спектакъл.
Не ми се наложи да чакам много дълго. Под звука на фанфари червените завеси се разтвориха и на сцената се появи малък манекен, изработен толкова умело, че изминаха няколко мига, докато осъзная, че това не е джудже, а голяма кукла. Куклата имаше златен шлем, позлатена броня и златен щит. Въздъхнах вътрешно. Защо животът непрекъснато трябваше да ме сблъсква със символи на войнишкия живот — за да ме накара да се почувствам по-малко мъжествен ли? Но челюстта на куклата скоро се отвори, тя проговори и набързо ме избави от досадните терзания. Не разбирах и половината от странния южняшки диалект на Сицилия, но от измъчените гласни на куклата в съчетание със синия герб предположих, че би трябвало да изобразява французин. По устните ми заигра усмивка.
Към куклата се присъедини още цяла трупа други такива, с великолепно издялани и съчленени крайници. Не можех да разбера как се управляват тези дребни човечета, тъй като над тях не се виждаха нито връвчици, нито лостове. Едва след като присвих очи срещу яркото слънце, успях да забележа, че към всяка става, била тя голяма или малка, беше прикрепен тънък като косъм конец, който я контролираше. Самата сцена също беше изработена дяволски хитро — издялани релефно, сградите бяха някак си вградени в дъските отзад, поставени една зад друга на нива, така че сцената да може да се променя. Скоро разпознах огнената планина над залива и същия този площад, на който се намирахме сега, с катедралата, изградена от златист пясъчник, и с малките златни камбанки, които се виждаха в камбанарията. Осъзнах, че започвам да се забавлявам.