Той пребледня като морска пяна. И аз веднага съжалих за думите си, когато видях каква промяна предизвикаха у него моите въпроси за убитите. Да не би да бе убил двайсетима в тази тяхна армада? Или може би стотина? Какви ли гледки беше видял, че да го уплашат толкова много и да потиснат веселата му природа?
Ужасена, аз исках да му се извиня, но колкото той бе в състояние да върне изстреляното гюле от оръдието си, толкова и аз можех да върна непремереното си остроумие. Но той бързо дойде на себе си и зае отбранителна позиция.
— Е, скъпа ми госпожице Презрение, освобождавам ви от клетвата ви! И се надявам, че ще запазите здравето си в прилично състояние и без подобна страховита вечеря!
Усмихнах се сладко — но с пародия на усмивката, която всъщност исках да му даря.
— Сърдечно ви благодаря! Но смятам, че презрението ми ще се засити доволно, след като има такава чудесна храна в лицето на синьор Бенедикт!
Тълпата се разсмя, от което ми прилоша. Тази фалшива размяна на удари не ми доставяше никакво удоволствие.
— Госпожице, опасявам се, че презрението ви ще умре от глад, защото аз повече няма да нахлувам неканен в пространството ви, нито ще ви поставям в неприятната необходимост да ми говорите подобни учтивости. Защото учтивостта е ветропоказател, при това не първият, който съм виждал!
При тези думи той стрелна с многозначителен поглед принца, който обаче разговаряше с брат си и като че ли пропусна шегата — ако изобщо беше шега.
Но Клавдио видя всичко и дръпна Бенедикт за ръкава.
— Ела! — рече, сякаш разговорът беше започнал да става твърде опасен. — Трябва да се подготвим за вечерята! Госпожици! — обърна се към нас и се поклони.
Бенедикт не си направи труда и двамата последваха господаря си към своите покои.
Това беше майсторски удар, перфектна стратегия. Както правеше и преди година, така и сега Бенедикт беше спрял рязко като тичащ в галоп жребец и ме беше прехвърлил през юздите си. Лишени от забавления, останалите започнаха да се разотиват, говорейки помежду си. Останала сама в центъра на двора, аз се загледах след Бенедикт и мислено го целунах.
Чичо ми плесна с ръце и възкликна:
— Тази вечер ще имаме пиршество и маскен бал в чест на принца, точно както направихме преди една година! И в името на забавленията постановявам всички да свалят траура си!
Изгледах бързо Херо, за да проверя как ще приеме тази проява на неуважение към майка й. Леля ми Иноджен беше легнала в земята преди не повече от седмица и с това темпо ястията за погребението съвсем спокойно биха могли да се използват за банкетните маси. Но братовчедка ми прие новините доста спокойно и поглеждайки я още веднъж, внезапно осъзнах, че тъкмо тя беше причината, поради която чичо ми Леонато беше постановил свалянето на траурните одежди. Очевидно аз не бях единствената, която беше забелязала копнежа в погледите, разменени между нея и Клавдио. И Леонато беше преценил, че е най-добре за дъщеря му да я изкара от черните дрехи и да я облече в пъстрите, защото една райска птичка имаше по-големи възможности да щракне в капана си благороден съпруг, отколкото обикновен черен кос.
— Ела, братовчедке, да се приготвим!
Оставих се на Херо да ме извлече от двора, защото знаех, че ще настане голяма суетня, докато успеем да се приготвим до залез-слънце. Последвах я през пъстроцветния двор със сърце, биещо от вълнение. Сега, когато Бенедикт се беше завърнал жив и здрав от пътешествието си из моретата, и сега, когато знаех, че ще го срещна довечера и утре и че двамата ще продължим да се срещаме толкова дни и нощи, колкото сме тук, се налагаше да призная истината поне пред себе си. Аз може и да се бях научила да го обичам през тази една година, но това не означаваше, че и той е обикнал жена, която толкова жестоко беше отхвърлил. Колко истинска беше тази внезапно грейнала усмивка, с която ме дари, когато ме видя? Изобщо не бях забравила горчивите думи, с които ме беше нарекъл, когато за последно седяхме в този двор. Беше умолявал Дон Педро да го отведе далече от мен. Беше казал, че не може да ме търпи. А сега се беше измъкнал с Клавдио, оставяйки ме да си отговарям на въздуха. Мръснишки номер, с който аз самата бях запозната много отдавна.
Тръгнах след Херо по стълбите към стаята й с доста по-изтрезнял ум. Бенедикт имаше нов кон и нов заклет брат. Силно се опасявах, че се е превърнал в Рицар на огледалото, с огледална броня, за да отразява всеки другар, до когото избере да застане.