Втора сцена
Бал с маски в градините на Леонато
Бенедикт: Нямах търпение да видя Беатриче на бала с маски довечера.
Беше истинско чудо, че тя също беше тук, а в онази нейна първа усмивка бях зърнал нещо, което ми даваше известни надежди. Оттам нататък отново започнахме да играем роли. Тя ме беше лишила напълно от почва под краката ми още с първото си изречение. Невинната й шега за убиването и изяждането на войници ме бе върнала директно на борда на „Сан Хуан де Сицилия“, съдбата на Фарук Сикандер и онези кошмарни, нахапани трупове. Всъщност на онзи призрачен кораб всички бяха жертви, а една шега, която само допреди година би била съвсем невинна, сега се бе сдобила със силата да ме бодне право в сърцето. Даденото отпреди година обещание на Беатриче да изяде всеки, когото убия, се беше сдобило със съвсем ново значение, като че ли тя имаше пророческа дарба и беше видяла предварително ужасите, които ми предстояха. Но тази вечер, стига да можех да я хвана насаме, се надявах да започнем начисто.
Беше изминала почти точно година от деня, в който бяхме танцували в същата тази градина, осветена от същите факли и същите светулки. Тогава се бях появил в униформата си на свети Яков. Днес бях дошъл като Бенедикт от Падуа. Макар все още да носех ливреята на този светец, тя вече не носеше мен. Бях избрал за лицето си маската на делфин, защото бях зърнал много от тези приятни създания в морето и те бяха повдигали настроението ми в мрачните дни с вечните си усмивки. Можех да облека дамаски, скъпоценни камъни и дори златен жартиер в новия си облик на херцог на Леон, но все още не бях успял да събера смелост да облека одеждите на новия си ранг, нито да използвам титлата си.
Някои от останалите актьори си бяха все същите. Дон Педро и Клавдио се бяха отдали отново на ролите си на ухажори, техните пажове — тънкият Конрад и дебелият Борачио, отново се бяха заели с любимото си занимание — да се наливат до припадък. Появи се и Херо, но съвсем различна от обикновеното момиче, което ни беше посрещнало на двора. Бледорозовата рокля затопляше кожата й, тъмната й коса беше сплетена със златни нишки и вдигната на главата й, а на нежния си врат имаше най-малко петдесет фини златни верижки. Леонато, който също беше изоставил черното, я наставляваше на някаква сериозна тема. Дочух само фраза от тази проповед:
— Ако принцът ти заговори в оня смисъл, знаеш какво да му отвърнеш!
Други актьори на сцената вече ги нямаше — нямаше ги смуглата дама и лейди Иноджен. Питах се дали духовете им не събеседват някъде сред живия плет, привели глави един към друг, както приживе правеха двете. Поетът също отсъстваше (слава на Бога!) и аз имах причина да се надявам, че лейди Беатриче все още е неомъжена.
А някои от актьорите бяха съвсем нови в тази драма. Маргарита, дъщерята на Урсула, която миналото лято беше изглеждала като дете, се беше превърнала в млада дама. Почти същата по височина и цвят на лицето като господарката си Херо, тя се беше сдобила със съблазнителен поглед в очите и приятна закръгленост на фигурата. Преди година не бих се поколебал да я поканя на танц. Но тази година ме интересуваше само една жена.
Най-сетне зърнах Беатриче сред тълпата — в онази нейна рокля с множеството сини нюанси, която си спомнях много добре от сватбата в Сиракуза. Бих познал осанката й навсякъде, но маската й също я издаде. Беше прекрасна — звезда, с дупки за очите в страничните лъчи, обсипана с кристали и перли.
И точно като звезда тя непрекъснато изчезваше зад облаците — в един миг се изгубваше в множеството, в следващия се появяваше отново насред галактиката от гости. През присвитите си ревниво очи забелязах, че танцува, но скоро след това осъзнах, че танцува сама, без кавалер, който да държи ръката й. Вихреше се сред тълпата и се въртеше ли, въртеше, докато полите й в цвета на небето не се издигнаха около нея като сфера, а диамантените съзвездия на корсета й не се превърнаха в блестящ планетарий. Беше пленителна и аз реших да не прекъсвам танца й. Във всеки един момент знаех къде е, усещах блестящото й присъствие, което беше като съзвездието, отвело ни в крайна сметка у дома. Бях спокоен — двамата с нея вървяхме по един и същи път, бяхме в една и съща орбита. Рано или късно щяхме да се срещнем насаме — беше ни предначертано.
Междувременно намерих необичаен компаньон в лицето на Дон Хуан — брата на Дон Педро. Той беше не особено привлекателен господин, дребен колкото палец, с огромна глава върху кльощавото тяло и изсъхнал крак, заради който куцаше. Изпитвах известно съчувствие към положението му — през изминалата година не беше управлявал добре именията на Дон Педро, което беше довело до значителни загуби на семейното богатство. Вследствие на това Дон Педро беше разпоредил брат му да бъде бичуван публично на градския площад в Сарагоса, след което отново го беше взел под крилото си. Дон Хуан беше като затворник, облечен в коприна, в изражението му непрекъснато се бореха негодувание и уважение.