Единствените украси извън двореца бяха знамената, увиснали над главите на тези нескопосни новобранци. Десетки знамена Тринакрия, решително демонстриращи верността на Леонато към Силиция — три крака, подредени около главата на Медуза. Никъде наоколо не се виждаха флагове на Арагон, нито гербове на Испания, нито медали на свети Яков. От историята с испанските коняри насам не бе имало нито едно нападение над губернаторския дворец, но със завръщането на испанците се беше върнал и страхът. Според мен чичо ми имаше пълното право да се страхува — защото през последната седмица неведнъж и два пъти бях усещала онова особено гъделичкане в тила, което подсказваше, че ме наблюдават, но се бях обръщала твърде късно, за да зърна наблюдателя в сенките. В нощта на бала с маски пак бях имала такова усещане, но тогава бях забелязала фигура с качулка, носеща маска на врана. Фигурата беше наблюдавала гостите като черен хищник, преди да се стопи в мрака.
Изхвърлих привидението от ума си и поех бавно по розовата алея, плъзгайки ръка по фонтана. За пореден път ми се налагаше да гледам как по-млада братовчедка ме изпреварва пред олтара. Наблюдавах суетнята на градинарите с преднамерено безразличие — за нищо на света не бих си признала, че копнеех за точно такава сватба. Бях прехвърлила Парис на Жулиета без капчица болка, но докато гледах как закачат фенерите и как разхвърлят цветята, вече ме болеше, защото сега, когато правилният за мен жених се бе завърнал, аз исках сватбата.
Обичах много Херо, а след завръщането ми двете бяхме възобновили близкото си приятелство така, сякаш никога не се бяхме разделяли. Радвах се за нея, че ще има мъжа на мечтите си, но дори пред нея не можех да призная чувствата си към Бенедикт. Но мисля, че тя се досещаше — защото всеки път, когато попаднех на Херо и Маргарита или на Херо и Урсула, ги чувах как на висок глас си говорят колко достоен бил Бенедикт и как не бил никак лош избор за съпруг. Ала аз не можех да изоставя толкова лесно образа си на Беатриче самотницата, Беатриче умницата, Беатриче момата, която по-скоро би слушала как куче лае срещу гарга, отколкото мъж да й се кълне в любов. Ако тази Беатриче ме напуснеше, коя тогава щях да бъда аз? Трябваше да бъда напълно сигурна в Бенедикт — да го изгубя веднъж, беше най-трудното нещо, което ми се наложи да понеса, но да го изгубя втори път, щеше да ме убие. За пореден път той се беше появил в Месина, запленен от свой височайши другар — миналата година беше принцът, сега беше графът. И все така оставаше проблемът с горчивите му думи, които беше изрекъл на раздяла, и с картите, които открих в стаята му миналото лято. Нито една от тези две случки не беше обяснена, въпреки че му бях дала предостатъчно шанс, когато онази вечер го подкачих за сетебелото.
Иначе през последните няколко дена се бяха изговорили много думи, но винаги публично, постоянно в конфликт. Чудех се дали и той си даваше сметка като мен, че просто играем, че не сме в състояние да се простим с публичните си образи на хора, които са непрекъснато във война. А всъщност онова, което исках повече от всичко на света, бе да остана насаме с него, за да го попитам с искрена тъга какво го беше накарало да ме изостави така. Бях дала дума на баща си, че ще се върна във Вилафранка след месец, а ето че половината от това време вече беше минало. Затова, докато вървях безцелно из градината, както правех напоследък, не спирах да се надявам, че случайно ще попадна на Бенедикт.
Но както изглеждаше, беше ми писано да срещна всеки друг, само не него. В тунела от зеленина попаднах на брата на принца — Дон Хуан, и неговата свита в лицето на Конрад и Борачио. Тримата разговаряха енергично за нещо, но когато ме видяха, прекратиха рязко приказките си и се поклониха учтиво. Аз ги поздравих, върнах се обратно и минах по другия път. Край подкастрените прасковени дървета зърнах Херо и Клавдио — гукаха си нещо един на друг като два гълъба. И накрая, облечен в износена дълга риза и стара сламена шапка, отнякъде се появи Леонато, раздавайки заповеди. Накрая видях един самотен мъж в цветовете на свети Яков да върви към мен и сърцето ми претупа. Но пак не беше той — когато човекът заобиколи алеята с лимоновите дръвчета, видях, че е Дон Педро. Пренаредих разочарованите черти на лицето си в изражение, подходящо за благовъзпитан поздрав. Винаги бях харесвала принца — изглеждаше ми благороден и достопочтен. Бях достатъчно честна, че да не го виня, задето Бенедикт беше предпочел да служи на него, отколкото да стои при мен.