— Отнася се до същия този човек. Миналото лято въведох Бенедикт в заблуждението, че вие сте влюбена в онзи поет. Заведох го на плажа, за да ви види как се прегръщате. Аз знаех, че вие го утешавате заради загубата на майка му. Ала Бенедикт не го знаеше. Точно затова той ви отблъсна.
Вторачих се във водните кончета насред басейна, без да ги виждам. Значи Бенедикт е бил там. И ни е видял. Това вече обясняваше странното му поведение по време на прощалното пиршество и публичния начин, по който ме отхвърли на сбогуване. Осъзнах, че имам нужда от пространство и тишина, за да подредя мислите си, но засега очевидно нямаше да ги получа, защото Дон Педро заговори пак:
— И картите за скопа в стаята му — онази мръснишка колода. Бяха мои. Оставих ги с нарочната цел вие да ги намерите. Картата, която той ви подари, не беше измамническа. Беше си съвсем истинска.
Песента на пчелите зажужа в ушите ми в унисон с кръвта.
— Но защо, за бога, сте го направили? — отроних едва чуто.
— Защото исках той да дойде с мен, за да изпълни дълга си към своята рицарска клетва и към блажения свети Яков!
— А сетихте ли се за неговата клетва към мен? — извиках, преди да бях успяла да се спра. Глупачка!
— Каква клетва?
Отново беше мой ред да замълча. Нямаше никаква клетва. Нямаше никакъв предварителен договор, нито ред мастило, който да ни обвързва. Бенедикт не беше нарушил никакво обещание. Единствено клетвата, дадена чрез целувка от неговите устни на моите в онази нощ на дюните, клетвата между две тела, подписана от звездите и подпечатана от пясъка. Но нямах право да говоря за това, поради което предпочетох да задам на принца въпроса, който от няколко минути бе започнал да ме изгаря.
— Но защо не започнахте с това? Имам предвид, преди да ми предложите брак?
— Щяхте ли изобщо да обмислите предложението ми след подобно признание? — отговори той на въпроса с въпрос, гледайки ме право в очите.
Като че ли нямах отговор. Или по-точно — отговорът ми се преля в свеждането на очите ми.
— А ако бях приела предложението ви? Тогава щяхте ли изобщо някога да ми кажете останалото?
И пак върнах погледа си върху неговия, ала този път той сведе очи. И аз разбрах. Щях да стана принцеса на Арагон, но до сетния си дъх щях да смятам Бенедикт за измамник.
Загледах се в спокойните води на римските басейни. Мислите ми бяха тяхна пълна противоположност — като буреносни вълни. Не знаех как да се чувствам. Дали да бъда щастлива и благодарна, че двамата с Бенедикт просто сме станали жертва на подла заблуда, или да се ядосвам, че бяхме разделени от подобен номер. Дали да порицая Дон Педро за презрените му дела отпреди година, или да го поздравя за закъснялата откровеност. Дали да скърбя за годината, която бяхме изгубили с Бенедикт, или да се възрадвам за времето, което ни предстои.
Но преди да успея да изрека каквото и да било, пред портите се появи в галоп ездач и дръпна юздите на коня си сред огромен облак прах. Докато пратеникът се опитваше да обясни мисията си на стражата, Дон Педро скочи на крака и хукна натам.
— Каква работа ви води насам? — провикна се към ездача.
Аз също се изправих и последвах принца, изпълнена със злокобни предчувствия.
— Аз съм принцът на Арагон — изрече Дон Педро. — Можете да предадете съобщението на мен!
Пратеникът изгледа принца от горе до долу и бързо взе решението си.
— Много добре, ваше височество — кимна. Коленичи и му поднесе някакъв свитък. — Тази нощ архиепископът на Монреале е бил убит в постелята си, сир. Или по-точно е бил отровен.
Сега, когато вече нямаше никакви пречки за повторното ни събиране с Бенедикт, можех веднага да го издиря, за да се разберем. Ала богинята Фортуна, с жестока ирония и без никакво съчувствие към една своя посестрима, беше решила той да отсъства от двореца до края на деня.
Той трябваше да придружи принца и графа до Монреале, за да научат подробностите около ненавременната смърт на вуйчото на Клавдио. В тяхно отсъствие Дон Хуан, братът на принца, се прояви като изключително грижовен гост и с готовност предложи помощта си на Леонато за подготовката за утрешния ден. На чичо ми изобщо не му мина през ум да отложи венчавката — тъкмо обратното, изглеждаше по-скоро нетърпелив да я ускори. И Дон Хуан се втурна да му помага. Нито един детайл не беше твърде незначителен за този господин. Настояваше дори да разбере къде ще спи всеки от гостите на сватбата, а мен ме попита кой бил прозорецът на Херо, защото искал да уреди музикантите да й направят серенада. Изненадах се много, когато видях колко добре се справя с организацията и управлението на събитието, защото бях дочула, че се проявил като толкова лош пазител на именията на Дон Педро, че накрая провалът му като управник всял раздор между тях там, където дори незаконното му раждане не било успяло.