С прискърбие съм длъжна да призная, че кончината на архиепископа ни най-малко не се отрази на нас, дамите, и не хвърли и най-дребна сянка върху предстоящата сватба. Ако изобщо се сетих за този прелат, то беше само за да отчета мрачно, че днес той си плати за смъртта на Гулиелма Кролаланца. Даже Херо, която беше искрено набожна, само отбеляза, че се надявала Клавдио да не скърби чак толкова горко за своя родственик, че да опорочи общата им радост от брака.
Следобед се заех да помогна на Херо и Маргарита с финалните щрихи на булчинската рокля, но едва се сдържах на едно място. Беше ми ту горещо, ту студено и ту се втурвах към прозореца, за да подложа глава на повея на вятъра, тук потрепервах на шивашкото си столче. Изобщо не ме интересуваше разговорът им за най-новата рокля на херцогинята на Милано или кое ребато45 щяло да стои по-добре на булчинската рокля. Когато зърнах отражението си в огледалото зад Херо, забелязах, че бузите ми са трескаво поруменели, устните ми са червени и плътни, а очите ми са изгарящо сини. Нищо чудно, че момичетата започнаха да се страхуват за моето здраве.
— Болна ли си, Беатриче?
Ако беше сама, щях да й кажа — за това как всичко вече е изяснено и как всичко би могло да завърши добре между мен и Бенедикт. Но на Маргарита изобщо не вярвах, защото беше лукава хитруша. Затова потвърдих, че страдам най-печално.
— Аз съм съвсем болна! — обявих. — Мисля, че главата ми е настинала.
И задържах погледа на братовчедка си, за да не й позволя да се обърне и да види прекрасния ден навън. Преди време й бях казала, че главата ми никога не изстива, защото съм отгледана във ветровит замък, така че сега щеше да ми бъде доста трудно да й обясня как съм се сдобила с подобна болест насред горещ летен ден. И прекарах останалата част от следобеда в имитиране на кихавици, а после се престорих, че не мога да помириша изящния парфюм на сватбените ръкавици, които Клавдио беше изпратил за Херо. Утешавах се с мисълта, че съвсем скоро и аз може би щях да получа подобни ръкавици.
— Може би имаш нужда от нещо тонизиращо — обади се невинно Маргарита. — Чувала съм да казват, че бенедиктинът е могъщ цяр!
Сразих я само с един поглед, но иначе тя казваше истината — Бенедикт действително беше моето лекарство. С наближаването на вечерта започнах да се тревожа, че той няма да се върне — че убиецът на архиепископа ще се разправи и с него, че конят му ще стъпи в канавка по пътя и ще го хвърли, че ще го причакат разбойници, за да го ограбят и убият. Този кратък следобед се оказа по-агонизиращ и от годината, която Бенедикт беше прекарал на борда на кораба от армадата.
Мъжете не се прибраха и за вечеря, така че, след като хапнахме набързо, не ни оставаше нищо друго, освен да се разотидем по леглата. Като главна шаферка, аз трябваше да спя в едно легло с Херо, както изискваше традицията в нощта преди сватбата. Не че очаквах да заспя — защото и без мислите за Бенедикт да държат сърцето ми разтуптяно, беше твърде горещо за завивка. Но по някое време трябва да бях заспала, защото сънувах дъжд — благословени тежки капки дъжд падаха по лицето и тялото ми. Събудих се в топлата нощ. Херо спеше блажено до мен. А после върху плочите на пода падна малко камъче и подскочи напред, след него друго падна върху завивката ми.
Отидох до прозореца, а оттам излязох на балкона. От мрака изплува фигура и за момент сърцето ми подскочи от страх — по същия начин се беше появил и непознатият с факлата в нощта, когато испанските коняри бяха разчленени. Но страхът ми бързо се изпари, заменен от облекчение. Там, долу стоеше Бенедикт, познавах дори силуета му.
— Лейди Беатриче! — повика тихо той. — Звездите изгряха! Слезте!
Наведох се над перилата и прошепнах:
— Не мога! Маргарита спи край вратата!
Той удари дланта си с юмрук и отвърна:
— Чаках цяла година, но вече не мога да чакам дори до зазоряване!
— Почакай! Идвам!
Върнах се обратно на пръсти в стаята на Херо и се приближих тихичко до вратата. Веднъж вече бях успяла да надхитря Маргарита и да я прескоча — в нощта, когато бях избягала, за да участвам в тарантелата. И сега дръпнах внимателно резето и вдигнах бравата. Когато вратата се открехна, зърнах веднага рогозката на Маргарита, но не и нея. Къде ли се беше покрила хитрата лисичка?
45
Ребато — широка, поръбена с дантела яка, обикновено колосвана, за да седи изправена отзад. — Б.пр.