Останах на мястото си, не особено сигурен дали е подобаващо да приветствам принца. Но още докато се чудех, той се обърна към мен и възкликна:
— Синьор Бенедикт, заслужават си, нали?
Сега вече се изправих на крака и се поклоних. Задължителното движение на ръката ми запрати няколко капки вода по неговия жакет, където те останаха върху кадифето подобно на диаманти.
— Напълно, ваше височество!
— Спокойно, спокойно! — махна с ръка той. — Тук съм инкогнито, както казвате вие, италианците. И след като видях тази малка пиеска, смятам за политически по-уместно да не позволявам на тези добри хора тук да разберат, че съм от управляващата класа.
Усмихнах се, както се очакваше от мен. Но истината бе, че Сицилия беше под испанско иго вече близо три столетия, а испанците бяха просто последните от дълга поредица завоеватели, изредили се тук още от древността чак до злополучните французи преди тях. Никой не беше забравил, че онази хартиена кукла — вицекралят — седеше и в този момент на взетия си под наем трон в близкия град Палермо. А що се отнася до прикритието на Дон Педро, на практика то не струваше нищо — от труфилата и обноските му, както и от лекотата, с която раздаваше безбожно едри монети, никой не би могъл да го сбърка за нещо друго, освен за испанец.
Сега принцът приседна отново на ръба на фонтана и ми направи знак да се присъединя към него. Очевидно беше в приказливо настроение.
— Поучителна приказка, не мислите ли?12
— Мисля, че някои неща не ги разбрах — признах си неловко аз.
— Сицилианската вечерна служба. Разказват тази легенда на децата си като приказка за лека нощ — поясни принцът и изпъна доволно крака. — Местните накарали французите да произнесат думата чиричи — „нахут“. Онези, които не успели да я изговорят, автоматично били разпознати като врагове и през същата вечер, когато камбаните на катедралата ударили за вечерната служба, сицилианците избили французите до един.
— Избити заради един простичък нахут — отбелязах замислено. — Знаех си, че храната тук е отровна, но чак пък толкова…
Малко момиченце се спъна в крака ми и падна. Побързах да го изправя на крака и му се усмихнах. Плитките му бяха превързани с кървавите панделки от пиесата.
— Това изобщо не е случайно — изрече принцът. Първоначално реших, че говори за детето, но после забелязах, че погледът му беше насочен към каруцата на кукловодите. — Никак не е случайно, че представят тази пиеса точно сега. На хората тук им е писнало от завоеватели. Римляни, гърци, араби, нормани, французи. Търпят ги твърде дълго време и очевидно им е писнало — сви изразително рамене и въздъхна. — Тук в Сицилия кръвта тече почти на повърхността на земята. Като онази огнена планина ей там! — и посочи към спящия на хоризонта вулкан, от който се издигаше тънка струйка синкав дим и се сливаше с облаците. — Всичко си е тихо и спокойно, докато изведнъж: „Бум!“ — и разтвори пръст, онагледявайки експлозия.
Вече го разбрах какво иска да каже.
— А днес са архиепископите, вицекралете и принцовете на Испания — промърморих.
— Именно! Бог да ни пази от подобна участ! — възкликна принцът и побърза да се прекръсти няколко пъти, дясно — ляво, горе — долу, дясно — ляво, горе — долу, закрепвайки здраво сърцето си към гърдите с шевовете на вярата.
Кимнах в знак на съгласие, а злокобното предчувствие и меланхолията отново се спуснаха като покров над душата ми. Незнайно защо се сетих за Себастиан и миг по-късно ме връхлетя усещането, че с него се е случило нещо много лошо, че най-вероятно корабът му се е разбил и той се е удавил, иначе досега все щеше да ми прати поне едно писмо.
— Добре ли сте, синьор? — обърна се към мен принцът с много по-искрено приятелско съчувствие, отколкото бих допуснал за него. — Доколкото си спомням, по пътя бяхте доста по-весел.
В този момент се уверих, че той е тук съвсем неслучайно, но точно като мен сега има малко свободно време, което е решил да прекара в наставления.
— Мисълта ми се зарея към един приятел — или по-точно казано брат — който се отправи на опасен път.
— Войник?
Нямаше ли най-сетне да престанат да ми напомнят за това?!
— Не, не такъв. По-скоро човек с приключенски дух.
— Няма по-голямо приключение на този свят от това да се спуснеш с коня си в центъра на бойното поле! Ами вие? Тези ваши градове държави са доста свадливи, доколкото знам, а за войника възможността е всичко на този свят. Участвали ли сте някога в битка?
12
Сцена с многозначителна пиеса в пиесата, но изиграна не от кукли, а от актьори, има и в „Хамлет“. — Б.пр.