Не че това имаше значение — изчезването й просто ме улесняваше. След секунда вече хвърчах надолу по стълбите. Втурнах се към Бенедикт. Той ми подаде ръка. Поех я.
Плъзнахме се тихичко през градината. Вървях по същите пътеки и алеи, по които бях минала днес, толкова щастлива сега, колкото тъжна бях през деня. Бенедикт ме поведе към римските бани, до същото място, където тази сутрин бях седяла с Дон Педро.
— Виж! — посочи.
И пред очите ми се разкри чудо.
Бистрият зелен басейн от тази сутрин се беше трансформирал в звездно поле. Беше истинска карта на съкровищата, ярък турски килим от звезди, уловени и свалени на земята, отразяващи се съвършено в правоъгълния басейн. Нощта се бе просмукала в едно огледало. Бенедикт бе наредил тези скъпоценни камъни там за мен, подобно на конквистадор, достигнал до Америките и зашеметил горките местни жители с богатствата си. Беше преплавал множество морски мили, за да стигне до този остров и до мен. Аз бях неговият рай и той ми беше поднесъл съкровище.
Но всъщност ми беше върнал онова, което вече ми принадлежеше — защото там, насред всички съзвездия, се виждаше тронът на Касиопея и моята звезда под него. Можех да се закълна, че ако пожелаех, щях да стъпя върху този килим и да премина по него така, сякаш крача по небето, за да се настаня в този сребърен трон и да се разговоря с Касиопея и останалите божества в небесата.
Седнахме на ръба на басейна, на същото място, където бяхме седели с принца. Но сега се бяхме обърнали в другата посока — не към градината, а към басейна. Защото Бенедикт за пореден път беше трансформирал всичко — беше сменил едно небе за друго и беше преобърнал вселената. Камъкът беше все още топъл от слънцето през деня и ние поклащахме крака над водата, като внимавахме да не докоснем тази свещена повърхност. Защото и най-невинната вълничка би могла да създаде небесна вихрушка, а сега, когато звездите се бяха подредили, не желаех да ги разбърквам.
Бенедикт отвори уста, за да заговори, но аз поставих пръст на устните му. Трябваше да му кажа всичко, да изтрия училищната плоча и да започна наново.
— Дон Педро ми разказа как те е заблудил преди една година.
— Така ли? — изгледа ме слисано той. — Дон Педро лично ти го е казал?
— Да. Как нарочно те е довел на плажа и как после скрил едно тесте фалшиви карти за скопа в стаята ти.
Той млъкна и мълча толкова дълго, че реших, че е гневен на приятеля си. Затова се опитах да смекча престъплението на принца, като рекох:
— Признанието поправя първоначалната простъпка. Той се оказа не само почтен, но и храбър мъж — струваше му много да ми каже всичко това.
Бенедикт се усмихна през стиснати устни. Помислих си, че ревнува. Колко ли още щеше да ревнува, ако знаеше онова, което премълчах? Че принцът първо ми беше предложил брак?
— Но стига за другите мъже и за добрите им качества! — възкликна най-сетне Бенедикт с познатата веселост в гласа. Стисна леко ръката ми, която изобщо не беше пуснал. — Кое беше първото от моите прекрасни качества, в което се влюби?
— Кой е казал, че те обичам? — попитах с усмивка.
Той ме погледна по начин, от който се разтреперих.
— Казват го очите ти, защото са по-ярки и от онези храбри звезди там!
Днес бях признала пред принца, че обичам Бенедикт. Защо сега да лъжа пред него самия?
— Няма да го отричам тогава — отвърнах.
— Е, кажи тогава! Кое от добрите ми качества плени първо сърцето ти?
— Нищо, което другите мъже биха определили като такова.
Той се престори на отчаян.
— Тогава кое от лошите ми качества те накара да се влюбиш в мен?
Изгледах го с престорена сериозност и отговорих:
— Този въпрос е много по-лесен. В твоята глупост, твоята бъбривост, твоята суетност, твоята наивност, твоята сговорчива природа — направих пауза, за да си поема дъх, и добавих: — А ти в кое от добрите ми качества се влюби първо?
— Не мога да се сетя за нито едно такова.
Усмихнах се.
— Тогава кой от недостатъците ми привлече вниманието ти?
— О, това е лесно! Твоята самонадеяност, твоето презрително отношение към всички, упоритата ти гордост, инатливата ти природа, хапливият ти език — отговори той и също се усмихна.