Четвърта сцена
Дворецът на Леонато
Бенедикт: Като шафер на Клавдио, аз имах задачата да подготвя графа за сватбата му.
Клавдио стоеше гол насред водопада от слънчева светлина в стаята си със строго сключени вежди и замислено лице. Реших да се пошегувам с него, подхвърляйки му няколко от онези вековечни закачки, с които шаферите подкачат бъдещите младоженци. Ала той не реагира по никакъв начин. Самият аз бях в неудържимо настроение — след нощта, прекарана с Беатриче под звездите, бъдещето вече ми изглеждаше застлано с диаманти. Не бях мигнал, но сърцето ми преливаше от радост. Исках да споделя щастието си с Клавдио, но неговото поведение беше толкова отблъскващо, че предпочетох да го оставя с мислите му. Предположих, че са свързани не толкова с предстоящата церемония в църквата, колкото с пътуването ни до Монреале, където посетихме трупа на вуйчо му. Сигурно това го беше потиснало толкова.
Когато предишният ден бяхме пристигнали в красивия хълмист град, бяхме моментално поканени да се запознаем с трупа на архиепископа, защото приставите се бяха разпоредили то в никакъв случай да не се мести. Затова, влизайки в обширния дворец с цвета на пясъка, ние се бяхме насочили право към драпираните с кадифета покои на отровения прелат.
Архиепископът лежеше с отворени очи, с по една от традиционните му сълзи във всяко от тях, с черна струйка, стичаща се от устата му. Аз не питаех никакви топли чувства към този човек — не можех да забравя как безмилостно бе пратил смуглата дама на кладата. Но не можех да не призная, че за Клавдио сигурно беше шок да зърне родственика си в подобно състояние. Знаех, че беше планирал да дойде при вуйчо си, за да го помоли да води венчавката му с Херо, а ето че сега беше принуден да урежда погребение.
На изпроводяк началникът на стражата ни наля по чаша рейнско вино и рече:
— Беше самотен убиец. Закачулен. Беше облечен в расо на монах, но пълзеше по стените като маймуна!
Изсумтя на собствената си шега, но зърнал суровия поглед на Клавдио, побърза да поправи физиономията си.
— Чували сме да се говори за качулат убиец, подвизаваш се под прякора Карденио — Парцаливия. А през последната година приказките за него стават все повече — името ме стресна — приличаше много на подписа под памфлетите, които бях видял по време на Варата. — Отровата е от Мантуа, в по-голямата си част живак. Внимавайте, господа! — допълни, когато пресушихме чашите си. — И кажете на лорд Леонато също да внимава много на сватбата на дъщеря си! Тези разбойници стават все по-смели напоследък!
По обратния път обаче бях забравил за това предупреждение, защото към този момент звездите вече изгряваха една по една и мислите ми бяха само за Беатриче. Но сега си давах сметка, че убийството на архиепископа и заплахата за нападение по време на сватбата тежаха много на ума на Клавдио. Иначе не бих могъл да си обясня защо изобщо не приличаше на човек, на когото му предстоеше да се ожени.
Камериерът ме преведе през сложния процес на обличане на младоженеца, защото досега не бях правил подобно нещо. Изтърках здраво цялото тяло на Клавдио с ленена кесия — по-леко по гърдите и гърба, а после енергично по крайниците, докато кожата му не се зачерви. След това му поднесох стъклениците с парфюми и помади, за да омекоти с тях собствения си аромат, и той се зае да ги размазва по тялото си с напълно отнесено съзнание. След това му помогнах да облече дрехите си — пурпурното, с което никога не се разделяше, пурпурното на Медичите. Тази премяна беше заявление за несметни богатства, втъкано в платно — миналата година, когато беше все още по-скоро наперено хлапе, отколкото мъж, той ми беше казал, че за боядисването само на една унция от това платно били необходими трийсет хиляди рапана. Така той носеше наследството си на гърба си, а когато приключи с обличането си, го изгледах с нескрита гордост — новият ми брат беше доста приятен мъж, стига да се усмихнеше, разбира се. Успях да го убедя поне веднъж да се ухили, за да почистя зъбите му с клечка, направена от основата на перо, а след това ги излъсках с парцалче за зъби от ивичест лен. Но тази усмивка беше по-скоро гримаса. После му поднесох сребърен леген, докато той плакнеше устата си с бяло вино, а накрая му връчих няколко семена кимион.
— Дъхът ти трябва да е сладък за целувките на Херо! — изрекох.
Той само изсумтя. Това определено не беше нормалната реакция на подобна шега, която можеше да се очаква. По стълбите, а после през двора той вървеше като сомнамбул.