Малката църквица, украсена до неузнаваемост за този красив ден, беше претъпкана от народ. По пейките се виеха гирлянди от цветя, колоните също бяха увити с такива. Пъстроцветните стъкла на прозорците превръщаха обикновената слънчева светлина в истинска цветна дъга, всяка една от розетките — чудодейна призма, разцепваща слънчевия лъч. Дори и онези от паството, пристигнали с обикновените си памучни дрехи, бяха нашарени с толкова ярки цветове, че изглеждаха като натруфени с кадифета.
Пред олтара стоеше булката в златна рокля, с воал от позлатен филигран, метнат върху лицето й. А до нея — видение, което я затъмняваше така изцяло, както май затъмнява декември, беше Беатриче — в сребърен тоалет, с диамантени звезди, забодени в русите й къдрици. Естественият ред на нещата се беше обърнал, защото звездите на Беатриче затъмняваха слънцето на Херо. Сърцето ми се разтуптя — защото тези добри хора, дошли да гледат една сватба, все още нямаха никаква представа, че ще станат свидетели на две. Защото когато след известно време напуснех това свято място, вече щях да бъда Бенедикт жененият мъж.
В ролята си на шафер аз вървях до Клавдио, който беше ням като камък. Сбутах го лекичко и се усмихнах, но неговата физиономия си остана каменна. Е, нищо. Когато приключим с формалностите, щяхме да вдигнем чаши, вече като съпрузи. За да отпразнуваме края на ергенските дни.
Пред нас вървеше Дон Педро, който после застана до брат си Дон Хуан. Днес принцът изглеждаше точно толкова кисел, колкото беше постоянната физиономия на брат му. И точно толкова неразговорчив. Мислех си, че поне неговото настроение ми беше ясно — вероятно не му беше приятно да гледа как протежето му грабва трофея, който можеше да бъде негов. И въпреки това, днес поне имах причина да харесвам Дон Педро. Въпреки угризенията ми той беше удържал на думата си — беше казал на Беатриче за зловредната си намеса и така практически ме беше оженил за нея по всичко, само не по закон. Срещу двамата испански принцове стояха Леонато и брат му Антонио — двама благородни старци, като огледални отражения на принцовете, показващи им недалечното им бъдеще.
Отец Франциск излезе напред. Не бях виждал отец Франциско Мауролико от нощта, когато ме беше извлякъл от „Русалката“ в Месина и ме беше довел у дома — в навечерието на отпътуването ми оттук. Тогава ме беше слушал как се оплаквам от Беатриче. Днес щеше да ме чуе как й се заклевам да я обичам и след смъртта.
Отчето вдигна книгата си и започна да нарежда латинските фрази на сватбената литургия, но Леонато, сякаш пред портите му се бяха подредили убийци, го пришпори.
— Кратката версия, отче! Кратката версия! — рече, триейки потното си чело. — Брачните напътствия после!
Във всеки друг ден щях да го помисля за груб и несъобразителен, та дори и за безчувствен да прекъсва по такъв начин лелеяния момент на дъщеря си. Но точно днес бързината му ми допадаше — съвпадаше отлично със собственото ми нетърпение да завършим венчавката на Клавдио, за да се заемем с моята и да ускорим нещата колкото бе възможно повече.
— Много добре — кимна свещеникът, но не успя да скрие неодобрението от гласа си. — Но вие знаете, господарю, че законът изисква изричането на определена формулировка.
— Да, да, разбира се — махна Леонато с кърпичката си. — Продължавайте!
Свещеникът прочисти гърло и започна:
— Кой дава тази жена на този мъж?
— Това съм аз — отговори Леонато.
— Момент, отче — звънна неочаквано гласът на Клавдио, млад, силен и самоуверен. — Нека първо видя този безценен дар!
Хвана воала на Херо и го метна назад през главата й, ала не нежно, а като човек, който си е купил картина и иска да я разгледа добре. Херо се усмихна сащисано, защото традицията гласеше, че воалът трябва да се свали след цялата церемония, а не в началото й. Но Клавдио изобщо не се усмихна, само я огледа хладно. Гостите по пейките се смълчаха в очакване. След няколко мига младоженецът обърна гръб на булката и се качи по стълбите на олтара, докато не се изравни със свещеника.
— Бихте ли ми отстъпили за малко мястото си, добри ми отче?
Не по-малко слисан от булката, отец Франциск се отдръпна и Клавдио остана единствен пред олтара, обърнат към нас, като че ли водеше службата така, както беше правил вуйчо му архиепископът години наред.
— По време на неотдавнашното ни пътуване на борда на военния кораб „Флоренция“ ние преживяхме огромни страдания — започна той, изненадвайки всички ни. — Огромни!