Погледнах бързо към Дон Педро, който безсъмнено също се питаше какво ли се канеше да каже графът по повод злощастното ни пътешествие. Мина ми през ум да го прекъсна с някоя шега, но преди да успея да се намеся, тази работа я свърши Леонато.
— Всички знаем за героизма ви, графе. Но защо не оставим военните истории за по-късно, край огнището?
— Няма да изпитвам търпението ви още дълго, татко — отвърна Клавдио с натъртване на последната дума. — Приемете това вместо проповед, стига добрият отец да благоволи да ми угоди!
Това ме накара да си спомня за проповедите му на борда на кораба, звънливия му глас, искрената набожност. Ала тази проповед тук беше по-различна.
— Имахме цяла каца с портокали, за да поддържаме моряците в добро здраве. В Испания също имате портокали, ваша милост, нали? — обърна се към принца.
— Да, имаме — отговори със суров глас Дон Педро. — В големи количества.
И тогава разбрах, че съм грешал за принца — каквото и да се канеше да каже Клавдио, Дон Педро беше съучастник в това и очакваше всяка една дума.
— В деня, в който тръгнахме „на север“, разпределихме порционите на мъжете. В трюма имаше цяла каца с портокали. Извадих един и го хванах в ръка — изглеждаше красив, кръгъл и златист като слънцето — и имитира действието, а гласът му беше толкова музикален и убедителен, че всички сякаш отново зърнахме портокала. — Но когато притиснах с пръст кората, вътре плодът се оказа черен и изгнил. Следващият беше същият, както и следващият. Трябваше да ги изхвърлим всичките, защото, докато здрав портокал можеше да спаси човешки живот, изгнилият спокойно можеше да убие болнав моряк.
Сега Клавдио се обърна към Херо, като че ли този урок беше единствено за нея. Но отново се обърна към баща й.
— Леонато, ние бяхме ваши почетни гости и миналата година, и тази. Вие ни угощавахте царски, предлагайки ни деликатеси от Триполи, Рагуза и Оран. Снощи, на вечеря изядох повече храна, отколкото бях поел на борда на „Флоренция“ в продължение на месеци. Случвало ли ви се е някога във всички тези пиршества да ни предложите нещо изгнило?
— Никога, милорд! — извика объркано Леонато. — Никога не бих поднесъл на свой гост нещо изгнило!
— А ако ми сервирате изгнил портокал, какво очаквате от мен да сторя?
Изпълнен с ужасни предчувствия, аз внезапно осъзнах накъде води цялата тази проповед.
— Бих очаквал от вас да го откажете.
— В такъв случай, Леонато, аз отказвам вашата дъщеря! — Беатриче извика тихичко, гостите ахнаха. — Кожата й е безупречна, няма спор — допълни Клавдио, плъзгайки ръка по бузата на Херо по начин, който би трябвало да бъде нежен, но не беше. — Но отвътре е напълно изгнила! — пръстите му се плъзнаха надолу и стиснаха Херо за гърлото. — И ако притиснеш с пръсти плътта, тя потъва, защото вътре е пълна с гнилост, като мушмула!
За момент всички присъстващи се вцепениха. А после настана голямо раздвижване. Беатриче сграбчи ръцете на графа, които се опитваха да изстискат живота от братовчедка й. Леонато също се втурна към дъщеря си, макар да не беше ясно дали искаше да я защити, или укори, което си остана все така неясно, защото беше спрян от мечешката прегръдка на брат си Антонио. Най-странна от всички обаче беше реакцията на Дон Хуан — той просто напусна църквата, спокойно, дискретно, но целенасочено. Единственият, който не помръдна, беше Дон Педро — той стоеше и наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред очите му, сякаш беше на театър.
Аз скочих и веднага извих назад ръцете на Клавдио — винаги съм бил по-силен от него, ала днес той сякаш не беше от този свят и ме отхвърли назад със силата на левиатан. Накрая обаче аз го издърпах и го притиснах в една колона, докато Беатриче прегръщаше все още давещата се Херо до срещуположната колона. Така сега тези двама млади, в някакво зловещо преобръщане на тайнството на брака, държаха на раменете си църквата. Застанал в центъра на водовъртежа, свещеникът изрева, призовавайки към мълчание.
— Какво става тук? — извика и в този момент си спомних, че някога е бил войник.
— Само това! — извика Клавдио над рамото ми по посока на Херо. — Кажи с кого беседва снощи между дванайсет и един от твоя прозорец?
Пребледняла в лице, но червена на гърлото от пръстите на Клавдио, Херо само започна да клати глава и да плаче.
— Аха! — извика Клавдио. — Ето, вината се стича от очите ти! Кой негодяй беше онзи, който сподели леглото ти?