Леонато излезе напред и също извика:
— Милорд, допускате огромна грешка!
Но сега излезе напред и Дон Педро.
— Не, Леонато, не греши! Заклевам се в честта си, че ние видяхме и чухме дъщеря ти от балкона на стаята й да разговаря с някакъв мъж и да го прегръща! Кълна се в честта си, че е истина!
Тук вече не можех да си държа езика зад зъбите.
— По-добре недейте! — подметнах, мрачно ухилен. Защото никой не знаеше по-добре от мен колко непостоянен беше принцът и колко малко значеше честта в неговия случай. А Клавдио знаеше не по-зле от мен, че Дон Педро не беше в трюма, когато открихме развалените портокали, защото се криеше от страх в каютата си. И затова не можех да разбера как и защо те двамата бяха сформирали този странен съюз.
— Какво искате да кажете с това, синьор Бенедикт? — обърна се към мен Дон Педро със заплашителен тон.
— Само това, че не е никак малка работа човек да се кълне в собствената си чест! — отговорих. — А когато го прави принц, това е все едно васал да се кълне във вярност към господаря си!
И двамата впихме погледи един в друг като двойка наежени котараци, но в този момент се обади Леонато:
— Лично аз никога не съм се съмнявал в честта ви, принце. Но трябва да има някакво недоразумение. Защото племенницата ми, която е шаферка на Херо, спа при нея цялата нощ. Лейди Беатриче?
Сърцето ми се сви от грозни предчувствия. Нашата звездна разходка като че ли беше осъдила завинаги Херо. Аз бях този, който бе отделил Беатриче от задълженията й към братовчедка й. И сега не знаех дали да говоря, или да мълча. Инстинктите ми подсказваха да говоря, но не желаех да излагам Беатриче на същите грозни обвинения. Но моята дама на сърцето ми се изправи гъвкаво като върбова пръчка и отговори звънко:
— Съвсем случайно, чичо, снощи не бях в стаята си, но за последната седмица съм спала неотлъчно при нея!
— Потвърдено! — извика Леонато.
Настъпи напрегната тишина, в която единственото, което се чуваше, бяха жалките ридания на Херо.
— Току-що говорехме за чест — обади се накрая принцът, но много тихо. — И аз ще считам за свое вечно безчестие, че съм сватосал мой приятел за улична жена!
С тези думи Дон Педро хвана под ръка Клавдио и го изведе от църквата, в печална имитация на сцената, в която Клавдио трябваше да изведе Херо.
Едва след време осъзнах, че тогава изобщо не ми беше хрумнало да ги последвам. Без да се замислям, аз бях останал с Беатриче. Леонато издаде болезнен вик, прекоси олтара и зашлеви дъщеря си през лицето. Горката дама припадна, което беше по-добре, защото баща й продължи да сипе ругатни върху безжизненото й тяло — някаква несвързана пледоария за това как Херо му била единственото дете, как съпругата му Иноджен се била споминала твърде рано и как дъщеря му била единствената му надежда за бъдещето, но тази надежда била завинаги умряла. Мрачните епитети се изливаха от устата му като помия — пачавра, уличница, лека жена, греховна твар и какво ли още не. От църквата го изведе брат му Антонио, но докато вървеше към вратата, Леонато продължаваше да сипе обиди. След като драмата свърши, гостите също се разотидоха, шептейки си по двойки и тройки.
Вратата се затвори зад паството и вътре останахме само четиримата — Беатриче и Херо на пода до колоната, свещеникът на колене, както беше прекарал целия си живот тук, и аз.
Загледах се в малката групичка. Херо беше толкова дребна на фона на моята любима, че, отпусната в скута й, изглеждаше като скулптурата Пиета. Двете образуваха малкия кръг на опустошената женственост, а ние със свещеника седяхме отвън — добронамерени, но изключени от тази чисто женска болка. Клепките на Херо изпърхаха и тя отвори очи и Беатриче я прегърна облекчено.
Херо я загледа доверчиво, като дете, събудено от кошмар.
— Беатриче, омъжена ли съм вече?
— Не, скъпа моя — поклати глава братовчедка й.
И тогава видях, всички видяхме, как реалността се стовари изведнъж върху Херо, как тя си даде сметка, че кошмарът всъщност е бил истински. И отново заплака.
— Но как може да говори такива неща за мен! — нямаше как да се разбере дали има предвид Клавдио или баща си. Беатриче започна да я успокоява като малко дете, но не разполагаше с отговор на въпроса й. — Как сега ще се върна там? — прошепна Херо. — Как ще живея с такъв срам?!
— Не се налага — обади се за първи път свещеникът. — Мисля, че за теб сега е най-добре да останеш известно време тук. Права си, че подобен срам е твърде голям, за да бъде понесен от жива жена. Но мъртвата жена понася всичко. Ще разпространим сред народа, че след думите на графа си паднала бездиханна. Междувременно онези, които те обичат, ще въздадат справедливост и ще възстановят честта ти! — и плъзна многозначително поглед от Беатриче към мен. После се обърна пак към Херо и рече: — Хайде, ела! Ще те заведа при икономката си. Тя ще ти намери някакво расо.