Отдръпнах се за момент от Бенедикт, уплашена от жарта на собствения си гняв. Сърцето ми биеше като обезумяло, но не припаднах. Чувствах се така, както сигурно се чувства един мъж, преди да влезе в битка. Дали и Бенедикт се е чувствал така, когато е скачал от кораб на кораб в онази армада, когато е виждал такива ужасни битки, че сега не може да говори за тях?
Загледах се в познатата статуя на Мария, държаща биещото сърце на сина си в гипсовата си ръка. Сърцето всъщност беше рубин, голям колкото яйце на чайка, изрязано, шлифовано и червено като съсирена кръв. Спомних си едно такова сърце от Варата — Святото сърце. През онзи ден Херо беше облечена като Мадоната. А сега непорочността й беше поставена под въпрос. Не, дойде ми до гуша!
Знаех, че имам егоистичен характер и през последната година не се бях ръководила почти от нищо друго, освен от собствената си изгода. Бях седяла безмълвно в съдебната зала и бях наблюдавала как осъждат една добра жена като вещица. Бях простила на убиеца на Тибалт, но не от съжаление, а в името на мира, за което другата ми братовчедка Жулиета ми беше благодарила на колене. Но сега просто не можех да позволя на Клавдио да му се размине! Искаше ми се да можех да си затворя очите за деянията му, да се омъжа тайно за Бенедикт и да го отведа във Вилафранка. Но кой щеше да защити Херо оттук нататък, ако не го направех аз? Братовчедка ми съвсем наскоро беше изгубила майка си — последната и единствена силна жена в нейния живот. Какво щеше стане с нея, ако я изоставех и аз, особено в това положение — опетнена, оклеветена, захвърлена? Знаех, че вече бях стигнала до предела си — до нещо, което беше много по-важно от съчетанието на нашите две сърца. И се налагаше да се опитам да заложа любовта на Бенедикт в името на доброто име на Херо, в името на всички същества от моя пол.
Поех си дълбоко дъх и започнах, стараейки се да не покажа бурята в гласа си:
— Знаеш ли, че тук, в Сицилия, ядат сърца? Имат си традиция на кръвното отмъщение. Прави се бързо, без много шум. Заплахите се изричат тихо и без емоции, но винаги, абсолютно винаги се привеждат в действие! Когато заявиш на някого, че ще изядеш сърцето му, значи поръчваш смъртта му — загледах се в рубиненото сърце. — Убийството му, краят на съществуването му. А когато изречеш тази страховита клетва, даваш обет — или че ти ще го направиш, или някой роднина ще го извърши от твое име. Но ще бъде извършено! — загледах се в Мария, скръбна, мила, с нищо не показваща, че се притеснява за сърцето в ръката си. — Гулиелма Кролаланца го каза, спомняш ли си?
— Коя?!
— Майката на поета, докато гореше на кладата. Каза го на вуйчото на Клавдио, архиепископа на Монреале. А сега аз ще го кажа на Клавдио!
Най-сетне се обърнах към Бенедикт и го погледнах. Гласът ми потреперваше леко, но изрекох заплахата по сицилиански — тихо, без емоции. Не говорех нито на Христос, нито на майка му, а на Клавдио — където и да бе заминал да овладява гнева си.
— Ти манчу ’у кори, Клавдио! Бих изяла наистина сърцето му, ако можех! — изрекох с невероятна наслада. — Бих изяла сърцето му насред пазарния площад, така че всички, от губернатора на Месина до последното ваксаджийче, да ме видят как го правя! Ще погълна всяка хапка плът и всяка артерия и ще изпия прилежащата им кръв!
Бенедикт сложи ръка на устата ми — нежно, както човек се отнася към проклинащо дете, за да прекрати пороя от ужасни думи.