— Шшшт, Беатриче! Не си на себе си, скъпа! Сега говорим за Херо, а не за смуглата дама!
Дръпнах ръката му от себе си, грубо, наранявайки го. Нямаше да позволя повече да ми затварят устата като на дете, да ми слагат намордник като на куче или желязна юзда, както някога са правили с жените!
— Да! — изкрещях. — Говорим за нея! Но и за двете! Защото е все едно и също — мъжът клевети, жената умира! Е, вуйчото на Клавдио вече си плати. Някой храбър убиец най-сетне е видял сметката на злия архиепископ! А сега трябва да си плати и Клавдио, стига да се намери достоен мъж, който да се захване с това!
Забелязах как загорялото му лице постепенно пребледнява.
— Какво точно казваш? Какво искаш от мен?
Стиснах ръцете му и прошепнах:
— Убий Клавдио!
Той ме изгледа така, сякаш ме виждаше за първи път.
— Кой, аз ли? За нищо на света!
Пуснах ръцете му.
— Казах ти, че думите убиват. Ето, сега ти ме убиваш, като отказваш.
— Но на кораба той ми беше приятел и утеха! Дори много повече, стана ми като брат!
Вирнах брадичка и заявих:
— За да останеш мой приятел и оттук нататък, трябва да предизвикаш врага ми! Иначе с нас е свършено! — приближих се до него и поставих нежно ръка на бузата му. — Някога и ти мислеше мен за невярна — прошепнах. — И ти предпочете да повярваш на думата на мъж, отколкото на тази, на жена. В случая няма дори разлика в ранга — единият беше принц, другата принцеса. Разликата беше само в нашия пол. И тогава сгреши, а сега дори и твоят принц си признава грешката. Сега те моля да извършиш това, за да можем навреме да поправим онова, което е грешно! Време е някой да повярва и на жена! Повярвай на Херо! Повярвай на Гулиелма Кролаланца! — сложих ръка на сърцето си. — Повярвай на мен!
Без да искаме, пак се бяхме озовали пред олтара. Той пое ръката ми от моето сърце и я постави върху своето.
— Вярваш ли в душата си, че думите на Клавдио са само клевета? — попита.
И тогава изрекох думата, която се надявах да кажа точно тук, но в един друг живот, преди небесата да се преобърнат:
— Да.
Той коленичи пред мен в жест на вярност и покорство, както вероятно беше коленичил многократно пред Дон Педро. И тогава аз разбрах, че ще предизвика Клавдио на дуел. После се изправи и тръгна надолу по пътеката към вратата, без да се обръща назад.
— Почакай! — извиках и хукнах след него.
Извадих сетебелото от корсета си. Въпреки неистовия си бяс аз си давах съвсем ясна сметка колко много искам от него. Притиснах картата в ръката му, защото той наистина беше най-достойният рицар. Бенедикт ме погледна в очите и кимна.
Шеста сцена
Покоите на Клавдио в двореца на Леонато
Бенедикт: Запътих се право към Клавдио с решителна крачка.
Прекосих обляния в слънчеви лъчи двор, изкачих каменната стълба към покоите на графа, извадих меча си от ножницата и влетях като вихър при него.
Видях го веднага. Беше седнал под прозореца, разтворил крака, оборил глава в ръцете си. Вдигна очи към мен и слънцето позлати влажните му бузи. Плачеше. Военната ми крачка се препъна. Бях очаквал да го заваря наперен, да крачи ядосано из стаята си.
И тогава разбрах, че за него Херо действително беше умряла. Спомних си колко мислеше за нея, колко говореше за нея на борда на „Флоренция“. Тя беше неговата звезда, която го отведе у дома. С неудобство, подобно на чеп, пъхнат под ризница от метални плочки, си спомних как той ми беше разказвал за невярната си майка, която си хванала любовник зад гърба на баща му и изоставила сина си още като дете.
Седнал под рамката на прозореца, Клавдио сякаш се беше смалил. Вече не беше чудовището, което бях зърнал пред олтара, а по-скоро момчето, което бях довел в Месина миналото лято. Сърцето ми се сви, докато го наблюдавах. За първи път си дадох сметка, че като че ли се ядосваме много по-силно на онези, които обичаме, отколкото на останалите; че яростното избухване на Клавдио е породено от горчивата болка на въображаемата измяна — както на Херо, така и на майка му; и че бесовете му са по-скоро породени от умирането на една мечта. Сведох очи към оголеното оръжие в ръката си.
Нямах никакво желание да продължавам, но бях длъжен.
Погледнах към Дон Педро. Той изглеждаше строг и благочестив като онези портрети в Ел Ескориал, но всъщност беше много по-виновен от Клавдио. Може и да нямаше никаква вина за тази работа, но много добре си спомняше какво се бе случило на върха на горещата планина преди една година, когато бе нарекъл една танцуваща жена „вещица“ и с това я бе пратил на кладата.