— Кавалери — изрекох с жилеща ирония, — днес е тежък ден. И двамата пътувахте от Испания до Шотландия и обратно и не отнехте нито един войнишки живот. А сега, когато се върнахте, убихте една сладка и невинна жена!
Не бях много сигурен дали говоря за синьора Кролаланца или за Херо.
Видях как очите на Клавдио се разшириха — значи все още новината за смъртта на Херо не беше стигнала до него. Не че това имаше особено значение — поведението му не се влоши осезаемо след новината, защото нямаше накъде повече да се влошава. Краят на неговия свят вече беше дошъл — за него загубата на физическия живот на Херо не можеше да се сравни по нищо със загубата на целомъдрието й. Както и бях предположил, той тъгуваше по-скоро за изгубената си мечта. И сега той отново отпусна глава в ръцете си, както беше, когато влязох.
— Да, давай! — подвикнах. — Не вдигай глава! Защото твоите хули я пронизаха по-сигурно и от сабя!
Заговори Дон Педро, неуверено:
— Искрено съжалявам! За цялата тази работа. Но, Бенедикт, ние я видяхме със собствените си очи!
— О, да! — кимнах саркастично. — По ваш съвет и аз веднъж повярвах на собствените си очи. Но вече знам, че видът може да лъже точно толкова, колкото лъжат и хората!
— Внимавай с езика, Бенедикт! Все още съм твой господар!
— Вече не! — отсякох. — Положих клетва, която напълно отменя тази пред вас! Длъжен съм да ви благодаря за множеството любезности, които ми оказахте, и да прекратя службата си при вас!
Свалих медала на свети Яков от врата си, грабнах дясната му ръка, поставих медала в дланта му и затворих пръстите му около него.
Той го остави да падне надолу, държейки го само за панделката, и медалът се залюля като махало. После ме погледна косо, очевидно смятайки, че не говоря сериозно. Бях се шегувал по този повод многократно преди, обаче днес бях изоставил шутовския си костюм и го бях заменил с бронята си.
След като схвана истината по изражението ми, той остави медала на една масичка встрани. Алената панделка се нави като змия. Все така загледан в купчинката, той заговори:
— Но, Бенедикт, този път няма грешка! Брат ми ни показа всичко!
— Вашият брат Дон Хуан ли? — възкликнах с нескрито презрение. — Човекът, на когото не можете да поверите даже именията си?
— Всички добре знаем, че една простъпка може да бъде простена — отвърна предпазливо принцът. — Знаеш, че лично бичувах брат си насред площада в Сарагоса! Не би ме предал втори път!
Изсмях се на тази нечувана глупост.
— И вие смятате, че човек, когото сте унижили публично, ще питае към вас топли мисли на вярност, а не на грозно отмъщение?
Дон Педро не отговори нищо.
— И къде е сега брат ви? — попитах мрачно.
— Замина си. След като знае, че вече няма да има сватба, реши да се върне в Арагон, за да поеме управлението, което беше изоставил.
Няма да има сватба. Думите прозвучаха като погребален камбанен звън.
— Накратко казано, той е избягал — заключих. — Това не ви ли подсказва съвест, опетнена от чувство за вина?
— Не, защото накарахме стражата да търси съблазнителя на лейди Херо. А когато го намерим, помни ми думата, че ще го накараме да си признае хилядите пъти, в които двамата са се срещали тайно!
— Откакто пристигнахме преди три дена? Откакто Беатриче е спала всяка вечер при нея, с изключение на снощи?
Тук принцът отново не успя да отговори нищо.
— Бог ми е свидетел, че вашите сънародници знаят много добре как да изтръгват признания от заподозрени с железата и огньовете си! — рекох. — Но подобни изявления няма да повлияят с нищо невинната почтеност на горката девица! Впрочем бихме могли да започнем съдебния процес веднага, защото нашият злосторник е тук! — прекосих стаята, озовах се пред Клавдио и вдигнах рязко брадичката му. — Изправи се като мъж! Обвиняеми, нямате ли какво да кажете? — говорех сурово, но гласът ми леко потрепна от разочарование.
Той не отговори нищо. Мълчеше и само ме гледаше с тъжните си очи. Сякаш беше изхабил всичките си налични думи пред олтара.
— Е, дамата е също толкова няма — изрекох с безизразен тон. — И тъй като твоите думи я убиха, никога няма да можем да чуем показанията й. Но други ще говорят вместо нея!