— Но защо всички ми задават този въпрос?!
Надявах се въпросът ми да е прозвучал по-скоро шеговито. Ала принцът се приведе към мен — толкова близо, че зърнах космите на тъмните му бакенбарди как пробиват кожата му — и заговори със смразяваща сериозност:
— Защото нещо се мъти! Дошъл е моментът да се наредим в бойните редици! Всеки да избере на чия страна е!
— Такава ли беше задачата ви във Венеция? — изтърсих, без въобще да се замислям колко нахално звучи въпросът ми. Но принцът очевидно нямаше нищо против любопитството ми.
— Отчасти, да. Но повярвайте ми, имам основателна причина да ви задавам този въпрос: бил ли сте някога войник?
Вече ми дойде до гуша от тези приказки за войниклък. И отговорих на въпроса му така:
— Аз ли, принце? Питате ме дали съм се разхождал нагоре-надолу по картата с гол меч в ръка, търсейки си повод да го размахам? Дали не съм следвал всеки цвят на дъгата, приемайки знамето на всеки принц за свое собствено? Дали не съм пренасял поща толкова дълго, че плътта ми да е заприличала на турски килим?
— Е, какъв е отговорът ви?
— Не — отговорих. — Но веднъж чух експлозията на кестен в огнището на един селянин.
Дон Педро се разсмя, при това много по-високо, отколкото се бе смял на поразените френски кукли.
— Така ви искам, господине! Пак сте си същият като преди! — изрече накрая, триейки очи от сълзите си. — Но повярвайте ми, разбирам болката ви! Аз също имам брат, който много ми липсва — Дон Хуан, който управлява именията ни в Арагон, и съм убеден, че ще се докаже като добър управник. Но може би ние с вас двамата бихме могли да станем другари за известно време, а? — добави и ме загледа замислено. — А вие да облечете войнишка куртка, нищо че не сте виждали бойно поле.
— Какво искате да кажете?
Той свали крака от ръба на фонтана и седна с изправен гръб, като че ли се намираше на трона си. Африканската котка бързо изчезна.
— Само следното — не всички битки се водят на бойното поле. Този урок бе предаден на света от вашия сънародник Макиавели. Понякога, когато битката е за велика цел, мъжът действително има нужда от меч, оръдия и коне. Но понякога има нужда просто от приятен другар, от другар, който е забавен и който изглежда безобиден; от другар, който може да се движи сред херцози и графове, да ги кара да се смеят и да му се доверяват. Понякога — допълни предпазливо — даже един принц се нуждае от другар, който чува разни неща!
— Да не би да имате предвид… шпионин?
— Нека кажем по-скоро агент. Видяхте пиесата с куклите. Въпреки продължилото ни столетия вице регентство по тези земи, ние си оставаме нежелани. Имам нужда от човек, който може да разговаря с тези сицилиански лордове на техния собствен език. Някой — добави с усмивка, — който може да произнесе вярно думата „нахут“.
Предпочетох да не му казвам, че по тези земи един човек от Падуа е точно толкова чужденец, колкото и испанецът. Бях твърде заинтригуван от думите му, за да го признавам.
— Нещо се мъти! — повтори принцът. — Скоро, съвсем скоро, може би ще се нуждаем от вас! — натърти многозначително.
Замислих се. Ала не мислех нито за опасността, нито за интригата, нито дори за кесията, която щях да получа за тази работа. Единственото, за което мислех, бе лейди Беатриче. Тя ми се бе присмяла, че нямам никакво занимание, никаква работа. Е, сега обаче ми предложиха най-зашеметяващата от всички работи на света!
Шпионин!
Тази единствена дума с нейната начална шипяща съгласна звучеше пикантно, тайнствено, впечатляващо. Все неща, които аз, Бенедикт, можех да бъда без всякакъв проблем. Бенедикт Шпионина. Я да видим сега какво ще каже Беатриче за това!
По устните ми заигра лека усмивка. Дон Педро ме плесна дружески по гърба и, сякаш бе ударил сърцето ми между ребрата като звънар, големите камбани на катедралата зад нас забиха. Изправих се и с извинителен тон изрекох:
— Налага се да прибера младия си повереник при дванайсет удара на камбаната.
— Името на вашия граф беше Клавдио Казадеи, нали? — това не беше всъщност въпрос. — И е от заможно флорентинско семейство, доколкото знам? — добави небрежно принцът.
— От най-заможното — поясних. — Торнабуони. А чрез брака на майка му и от Медичи. Чичо му Фердинандо е… — започнах, но веднага спрях. Тъмните очи на Дон Педро се впиха в моите и аз стреснато си дадох сметка, че работата ми при него вече е започнала. Затова продължих по-спокойно: — Чичо му е Фердинандо де Медичи, велик херцог на Тоскана, който дърпа конците на цяла Флоренция. А вуйчо му, който пък е брат на майка му и на когото в момента гостува в катедралата, е архиепископ на този град, на Монреале.