— Ти ли? — възкликна изненадано принцът.
— Да! Аз ще говоря вместо нея, а вместо мен ще говори мечът ми! — придърпах Клавдио към мен, докато не опряхме носове. — Чакам те утре на зазоряване! — кимнах по посока на отворения прозорец. — Долу на двора, за да те накарам да отговаряш за деянията си! Бъди готов!
Пуснах челюстта му и се завъртях на пета. И точно когато поставих ръка върху бравата, Клавдио най-сетне заговори:
— Но каква ти е на тебе Херо? Или ти на нея?
Обърнах се бавно и го изгледах. В този въпрос се съдържаше цял свят от болка, болката на изоставеното от майка си дете. Почти го съжалих. Защото ревнуваше, ревнуваше от близостта ми с един труп.
— Тя е дама. И това е напълно достатъчно.
На следващата сутрин, докато слънцето едва започваше да наднича над морето, аз вече бях в двора с римската мозайка и чаках Клавдио.
Крачех по древните миниатюрни плочки, проследявайки с поглед красивите фигури, обикаляйки главата на Медуза. Тя ме гледаше с черните си очи, аз гледах нея.
Ходих на сутрешна литургия в параклиса, след което слязох в криптата, където моята любима се грижеше за братовчедка си. На сбогуване целунах Беатриче най-малко петдесет, ако не и сто пъти. Не се страхувах от меча на Клавдио. Впрочем не се страхувах от ничий меч, защото познавах възможностите си. Но бях точно толкова суеверен, колкото и всички останали на този остров, и не желаех да вбесявам Фуриите. Затова чинно си взех последно сбогом с Беатриче и прощалните ми маниери добавиха нова страст към нейните целувки.
Рапирата ми удряше краката, докато крачех напред-назад, напомняйки ми непрекъснато за целта, с която бях дошъл тук. Бях попаднал в омагьосан кръг — ако не предизвикам Клавдио, Беатриче щеше да се откаже от мен. Ако пък го предизвикам и той ме убие, пак щяхме да се разделим завинаги. Издишах шумно и дъхът ми образува облаче пара в хладния утринен въздух. И тогава с периферното си зрение забелязах движение. Клавдио ли беше? Не, беше някакъв парцаливец с пелерина с качулка, който се катереше по лозниците под прозореца на принца.
Прекосих двора за миг, сграбчих непознатия за глезена и извиках:
— Хей! Какви ги вършиш тук?
— Въпрос на чест! — развика се той, опитвайки се да ме изрита. — Пусни ме!
— Ако в теб имаше и капчица чест, щеше да използваш вратата! — извиках, сграбчих го с две ръце и го свалих на земята, а той повлече след себе си по-голямата част от лозниците. Настана кратка схватка, в която аз се озовах от другия край на опасна малка кама, остра като бръснач. Но бях въоръжен за дуел и отдавна настроен за битка, така че съвсем скоро вече го бях залепил в розовите стени на двореца между рапирата и кинжала си. Притиснах с лакът гръкляна му и отметнах качулката. И пред мен се разкри лице, което познавах — дълбоко сложени очи, тънка коса, къса тъмна брадичка и обеца с перла на едното ухо.
— Синьор Кролаланца?
— Вече не използвам това име! — изсъска поетът. — Сега съм! Карденио, Парцаливия!
Огледах се внимателно, защото стражата беше станала много усърдна от провалената сватба на Херо насам.
— Каква работа имаш тук? — попитах тихо.
— Същата като теб! — тросна ми се той. — Убийство!
В стаята над нас се чу някакъв шум и след малко прозорецът беше осветен от свещ.
— Ела! — подканих го тихо.
Хванах го за яката, увих края на дългата му качулка около ръката си и го подкарах пред себе си по каменните стъпала право към моята стая, сритвайки по пътя две дремещи хрътки. Хвърлих го в един стол и пуснах резето на вратата зад нас. Не запалих свещ, но слънцето вече беше стигнало прозореца ми и сега го виждах съвсем ясно.
Преди не го бях познавал много добре, но дори и така се виждаше, че е много променен. Брадата му беше станала по-гъста и неподдържана, косата по темето му беше още по-оредяла, а над ушите му се навиваше. Лицето му беше загоряло като моето и също толкова изпито. Очите му бяха нежни и мечтателни като на поет и любовник, но черни и бездънни като парчета обсидиан. Очи на отчаян човек, очи на убиец. Не разбирах как някога бях смятал, че той може да стане съпруг на Беатриче, и не можех да повярвам как съм могъл да бъда такъв глупак, че да пропилея толкова часове от живота си в ревност от него.
Хвърлих му един мях с вода и се загледах в него как го пресушава. Той седеше в стола ми спокойно и уверено, а аз застанах над него като адвокат, за да го разпитвам.