— Ще те попитам отново: каква работа имаш тук?
— Казах ти вече — да убия, също като теб. Въпрос на чест, също като теб! Освен това изпълнявам желанието на една жена, също като теб!
— Дошъл си за живота на Клавдио?
— Не, не за неговия. Не бих ти отнел тази привилегия — това е твоя задача. Освен това моята заръка не ми е дадена от лейди Беатриче, а от една жена, която вече е мъртва.
— Майка ти — рекох. Не беше въпрос.
— Да. Тя хвърли проклятието на кръвта върху архиепископа, вицекраля и Дон Педро!
Спомних си виновно наведените глави на височайшите особи около кладата. Но имаше и още един трибун.
— Ами Леонато? — възкликнах.
— Него го пощади заради любовта си към съпругата му лейди Иноджен. Но той получи предупреждение.
Да, вече бях чул за това — тримата испански коняри били разчленени и положени в същия този двор, в който излових Кролаланца. Загледах се над главата му, през прозореца, по посока на Монреале. Сякаш зърнах отново прелата в леглото му, с ококорени очи и отрова, струяща от устата му.
— Ти ли видя сметката на архиепископа?
— Никога не питай месинец какво прави след залез-слънце! — отговори той.
Но аз вече имах отговора си. Тъкмо той беше самотният убиец с монашеската качулка. Парцаливия. Карденио. Карденио не беше човек, а по-скоро титла, предавана от поколения наред традиции в кръвната вражда. С нея се кичеха сицилианските народни герои. Разбойниците, убийците.
— Ами вицекралят?
— Той лежи много болен и никога повече няма да стане. Има някакъв израстък в дробовете си, който го разяжда като гангрена. За него се погрижи Господ. Или може би Дяволът. Един от двамата.
— Обаче… — заговорих, но по-скоро на себе си. — Дон Педро ще бъде следващият вицекрал!
— Не, няма! — тръсна яростно глава Карденио-Кролаланца. И тогава разбрах.
— Значи ти искаш живота на принца!
— Покойната господарка на този дом го беше преценила най-добре! Моите приятели ми казаха, че в деня, в който сте потеглили за армадата, тя го прокудила от дома си заради престъплението му.
Да, помнех случая много добре. Лейди Иноджен действително заяви на Дон Педро, че не желае кракът му да стъпва в този дом, докато тя е жива.
— За жалост дамата го изпревари в гроба, но той съвсем скоро ще я последва!
Замислих се за принца. Вече не изпитвах никакви топли чувства към него, но и не ми се искаше да го видя мъртъв. В известен смисъл за мен той вече беше умрял, когато беше изгубил честта си. Съпоставката между неговия случай и този на Херо ме порази. Жените живееха единствено чрез целомъдрието си, мъжете — чрез честта си.
— Трябва ли непременно да стане така? — попитах тихо. — Той изгуби вече толкова много!
Кролаланца сви презрително устни и изрече:
— И въпреки това продължавам да го виждам тук, натруфен в кадифетата си, да се тъпче с дивечово месо като миналата година. Какво по-точно е изгубил?
— Войната си. Богатството си.
Честта си.
— О, да — кимна поетът. — Войната му. Е, моето семейство му измъкна тази победа изпод носа. Неговият нос и този на неговия крал.
Загледах се в него с присвити очи, заслепен от изгряващото слънце.
— Какво имаш предвид?
Известно време той мълча, загледан изпитателно в мен. Накрая заговори:
— В Лондон, където сега живее баща ми, има разказвачи на истории на всеки ъгъл. Срещу една сребърна монета всеки такъв бард ще ти разкаже история. Преди една година — добави — ти даде на мен и баща ми златен реал, за да си платим билета до Неапол. Той потегли, но аз не. Но заради добротата ти и онази монета, сега ще ти разкажа една история — може би последната, която ще разкажа. Няма да казвам дали историята е истинска или измислена, но ако я споделиш с твоите братя от ордена на свети Яков, ще отричам до сетния си дъх!
Изправи се и се загледа през прозореца по посока на пристанището. Аз продължавах да държа ръката си върху дръжката на меча, но не смятах, че той ще ми причини някакво зло.
— Това е историята на един старец — започна, — който взе нощния кораб за Неапол, оставяйки сина си. Прекара пътуването си в писане, в кабината на капитана, който беше негов приятел — гласът му беше станал внезапно нежен и мелодичен. Излъчваше някаква странна магия, от която историята сякаш оживяваше. И аз изведнъж видях стареца, стиснал перото си, наведен над масата, фенера как се люлее над главата му в камината, бурните вълни навън. — Пишеше на тесен пергамент, със симпатично мастило, писмо след писмо. Съобщението беше дълго колкото каютата. Накрая старецът го нави и капна върху него восък от свещта. Восъкът се разля като за печат и набъбна до купчинка и с негова помощ той оформи цялото писмо на топка със старите си ръце.