— Борачио, човекът на принца. А заедно с него и Конрад — издишах бавно. Тези арагонски братя по бутилка, единият тънък, другият дебел, но и двамата порочно зли! — Авторът на цялата завера бил Дон Хуан, който избягал, но това няма значение, защото Борачио си признал всичко. Как бил накарал прислужницата Маргарита да се облече в роклята на Херо и да го чака на балкона в стаята на господарката й. Там той наричал нарочно Маргарита с името на Херо и двамата разиграли цял театър за наблюдаващата ги долу публика.
Веднага си представих как е станало — като куклен театър, разигран на терасата, докато двамата с Беатриче си гукахме в римските бани. Тази информация беше безценна. В главата ми бързо назря план как бих могъл да я използвам.
— Предлагам ти сделка — обърнах се към неканения си гост. — Ще те изведа през портите като мой родственик и ще те изпратя чак до пътя, за да се уверя, че си в безопасност. В замяна ти ще отложиш мрачната си задача за… — изчислих наум — три дена!
Той стана и се приближи до мен, опипвайки камата под дублета си.
— Защо? — попита. — Мога да го направя и веднага. Ще му клъцна гърлото, преди слънцето да е изгряло напълно!
Гласът му беше съблазнителен, убедителен, точно както звучеше, докато разказваше историята. Но сега нямах сили да приема убийството на Дон Педро, както впрочем и убийството на Клавдио.
— Ако го направиш сега — рекох, — всичко тук ще се обърне с краката нагоре, испанците ще си тръгнат и аз никога няма да мога да се оженя за…
Млъкнах.
— За лейди Беатриче — довърши услужливо той.
— Да.
— А тя отвръща ли на чувствата ти?
— Вече, да.
Той се замисли. После раменете му видимо се отпуснаха.
— Много добре — кимна. — Дон Педро печели отлагане на екзекуцията. Заради монетата, която ти дари на баща ми, и заради любовта, която Беатриче дари на майка ми!
След като се отдалечихме достатъчно от портите на двореца и от очите на стражата, той се обърна към мен на прашния път и стисна ръката ми за довиждане. За момент сякаш бяхме приятели. Погледна ме право в очите изпод качулката си и рече:
— Беатриче винаги е отвръщала на чувствата ти. Обичаше те постоянно — и тази, и миналата година. Попитай я за сонета, който написа веднъж на дюните, с помощта на един беден драскач.
Отново звучеше като мечтателен поет. Горчивината в гласа му беше отлитнала нанякъде.
И после отлитна и той в сивата зора, прихлупвайки ниско качулката над главата си, по посока на Виа Катания.
Седма сцена
Параклисът в двореца на Леонато
Беатриче: В утрото след деня на сватбата отидох да видя Херо в криптата под параклиса.
Когато се появих, икономката на свещеника излезе и ни остави насаме с братовчедка ми. Херо беше облечена в сиво расо и държеше дървена броеница. Нареждаше молитвите десет по десет, местейки зърната на броеницата: „Символът на вярата“, „Отче наш“, „Аве Мария“. Не бях много сигурна дали изобщо ме забеляза. Изчаках, докато не прехвърли два пъти малкото кръстче в средата, а после се приближих до нея и я хванах за раменете.
Когато вдигна очи към мен, лицето й беше сиво като расото й. Под очите й имаше огромни тъмни сенки, кожата й беше станала пепелява, а тъмната й лъскава коса беше скрита напълно под монашеската шапчица. Не се виждаше дори кичурче. Веднага я видях така, както би изглеждала в бъдеще като монахиня. Какви други пътища й бяха останали? Какво друго би могъл да предложи животът на една негодна за омъжване жена и нежелаеща да се омъжи? Това беше пътят, избран от братовчедката на Парис — Розалина Капулети, път, който и аз самата бях обмисляла някога. Вярно е, че Херо беше много набожна, но не това беше животът, който тя би избрала за себе си. Беше избран вместо нея. Защото беше отхвърлена от един мъж за такъв специфичен грях, че оттук нататък щеше да бъде отхвърляна от всички. Дори Леонато, единственият мъж, който трябваше да застане до нея, я бе отхвърлил и я бе зашлевил през лицето със собствената си ръка. Това ми напомни за собствения ми баща, заявяващ ми напълно безстрастно, че ако не съм била оценена като девствена, той щял да остане „бездетен“.
Мислите ми се бяха завъртели толкова упорито около темата за бащите, че когато Херо вдигна глава и прошепна дрезгаво: „Изгубих го“, реших, че има предвид Леонато.
Приседнах до нея на тясното дървено легло и рекох: