— Трябваше да оставя поета да му клъцне гърлото! — изсъска през зъби. — Щеше да бъде достатъчно само да вдигна резето и да го пусна! А после щях да му държа яката на принца, така че да му бъде по-удобно да забие острието в плътта му!
Извадих нежно пръстите си от неговите и прошепнах:
— Тихо, любов моя! Не смекчава ли признанието му за сторените злини предишния грях?
Той скочи развълнувано, на крака и започна да крачи напред-назад.
— Само един грях ли? Та неговите са толкова много! Толкова, че вече не знам… — но се овладя, обърна се и седна, но вече дишаше тежко като човек, който е пробягал много левги.
— Какво има, скъпи? Кажи ми!
Той стисна устни и поклати глава.
— Не мога. Прекратих службата си при него, обаче някога му дадох дума, а нея не мога да оттегля, въпреки че други биха могли. Единствено смъртта може да ме освободи от клетвата. Или…
Внезапно млъкна и пак хвана ръката ми.
— Или човекът, на когото си я дал.
Бръкна под жакета си и извади оттам сетебелото. Сложи го в дланта ми и двамата се загледахме в седемте пъстроцветни монети от лицевата страна. Още преди да беше заговорил, аз вече знаех какво означава този жест.
— Беатриче — рече, — не мога да убия Клавдио! Той допусна огромна грешка. Някога аз също допуснах такава и те засипах с множество обиди. Щеше ли тогава да позволиш да умра заради хулите ми?
— Не — прошепнах.
— И наистина ли искаш Клавдио да умре?
Сега, когато гневът ми се беше уталожил, аз си давах сметка, че не желаех смъртта на графа. Нямах апетит към сърцето му. Пъхнах сетебелото отново под корсета си, близо до моето сърце.
— Не, не искам той да умре. Но — вдигнах ръка, за да предотвратя прегръдката му, — той трябва да се покае! Бащата на Херо знае ли вече истината по този въпрос?
— Стражата вече му докладва, но всичките там са такива умници, че ми се наложи да му докладвам и аз, преди да разбере напълно фактите. Казах на Леонато всичко, както и че Херо е жива и здрава. В момента идва насам, за да утеши скъпата си дъщеря.
Долових иронията в тона му и се зачудих как да се изправя срещу чичо си. Бях го избягвала още от сватбената литургия, защото неговото поведение беше още по-непростимо и от това на Клавдио. Беше повярвал още на мига на клеветите на двамата господа и беше запратил Херо на земята с шамара си, без дори да поиска да чуе истината от нейните уста. Беше се доверил на думата на двама благородници, които познаваше от едно лято, и беше отхвърлил думата на дъщеря си, която знаеше от седемнайсет години. Беше поискал Херо да бе мъртва, а което беше още по-лошо — беше поискал тя никога да не се беше раждала. Една част от мен не можеше да не се зачуди как, след като грешката вече беше доказана, той смяташе да я дари отново с благоволението си, без да изгуби авторитета си пред нея.
И сякаш в отговор на моя въпрос Леонато влетя през вратите на църквата с развети след него пелерина и ръкави, мина като вихър покрай нас двамата с Бенедикт и се втурна бързо надолу по стълбите към криптата. По негласно споразумение ние го последвахме и стигнахме до вратата тъкмо навреме, за да го видим как вдига Херо от леглото като дете и я притиска до гърдите си.
— Моята Херо! — изрече задавено. — Невинното ми дете! През цялото време си знаех, че просто си злепоставена!
Неговият брадат брат Антонио, който се беше приближил зад нас, подсмръкна щастливо и една сълза навлажни старческите му очи.
— Прекрасно! — промърмори.
— О, да — изрекох от прага на криптата. — Крайно вълнуващо!
— Нали все още искаш да се омъжиш за графа? — беше първият въпрос на чичо ми към възкръсналата му дъщеря, което изобщо не ме изненада. — Той е невинен във всичко това, както и принцът! Виновен е единствено онзи мерзавец Дон Хуан, незаконно роденият! Но за съжаление вече е избягал в Арагон.
Настана време да се намеся. Пристъпих напред и изрекох:
— Не и без покаяние ли, чичо?
Чичо ми вдигна озадачено очи.
— Но тя не е направила никаква грешка! Няколко молитви на колене в нейния случай са напълно достатъчни!
В този момент в криптата се появи свещеникът и Леонато моментално се обърна към него:
— Отче, дъщеря ми би искала да се изповяда преди сватбата си. Имате ли свободно време?
— Не Херо! — извиках аз. — Графът е този, който трябва да се покае!