— Клавдио ли? — продължи да се изненадва чичо ми. — Но той и принцът също са били заблудени от Хуан копелето! Той просто е допуснал честна грешка!
— Грешка може и да е било, но със сигурност не е честна! Наговори на дъщеря ти думи, които трябваше да те накарат да се хванеш за меча, а не и самият ти да ги повториш!
Леонато сведе засрамено очи, замислен (надявам се) за думите си пред олтара, които не падаха по-долу от тези на Клавдио по жлъч.
— В такъв случай, племеннице, какво предлагаш?
Приближих се до леглото и някакъв инстинкт ме накара да заговоря тихичко:
— Нека засега да продължим да поддържаме илюзията, че Херо е мъртва. Да кажем на Клавдио, че трябва да се ожени за друга, но преди да го направи, не трябва нито да я вижда, нито да говори с нея!
— Да! — възкликна Леонато. — Ще му кажем, че трябва да се ожени за дъщерята на брат ми, която е наследница на богатствата и на двама ни! Брате Антонио, ще помогнеш ли?
— Не, чичо! — намесих се аз, усетила, че чувството му за вина ми дава над него власт, на каквато никога досега не се бях радвала. — Не трябва да му предлагаме нито богата наследница, нито красавица! Преди му беше предложена безупречна девица с богато наследство и красиво лице, която той отхвърли по най-жесток начин! Нека сега му предложим жена, която той изобщо не познава! Без наследство, без целомъдрие, без красота, без благороден произход. Просто жена. Под воалите й биха могли да се крият всякакви пороци, но той трябва да я приеме такава, каквато е! Тогава и само тогава ще има правото да си поиска обратно онова, което сам изгуби!
— И каква е целта на всичко това?
— Той иска красота и пари. Нека тогава да видим как ще реагира, когато не му се предлага нито едно от тях! Нека проверим колко съжалява! А преди това трябва да оплаче подобаващо онази, която вече я няма!
— Но, братовчедке, аз съм тук! — възкликна Херо, отново със светнали очи и румени бузи, напълно различна от сивия призрак, който беше преди четвърт камбанен звън.
— Напълно вярно. Но Клавдио не знае, че си жива! — хванах лицето й с две ръце. Отново бликналата й красота беше обрамчена между шапчицата като в огледало — без коса, без орнаменти, деликатно оформените черти на лицето й бяха по-зашеметяващи от всякога. — Та кой мъж би изгубил подобна награда, за да се ожени още на другия ден за друга, напълно безстрастно? Не, тази вечер той трябва да посети гробницата ти, да извърши бдение пред костите ти и да те оплаква — наистина да те оплаква — от залез до зори. А после, на сутринта, ще трябва да избере между три забулени дами. Едната ще бъда аз, Маргарита, заради хитрините си — другата, а ти, братовчедке, ще бъдеш наградата!
Бенедикт излезе от сенките и изрече:
— Ще сторя всичко по силите си, за да помогна на лейди Херо отново да оживее!
— И аз! — отсече монахът, пристъпвайки до него.
Аз погледнах многозначително чичо си, който седеше на нара до Херо, прегърнал я през рамо. Той сви рамене и едновременно с това въздъхна.
— И аз — промърмори накрая.
— И още едно нещо! — продължих настъплението си. — Цяла Месина трябва да узнае, че тя е невинна и неопетнена! Всички видяха как я очернят на сватбата й, а сега всички трябва да видят как я оправдават на погребението й! Затова ще поканим на бдението цялото население на града, а Клавдио трябва да си признае грешката пред всички! Лично аз ще измисля думите, които трябва да изрече!
— Племеннице — опита се да шикалкави чичо ми, — налага ли се да засрамваме графа чак толкова?
— Да го засрамваме ли? — извиках, като се извъртях към него. — Ами срамът на Херо? Ще позволиш ли клеветата за нея да продължи да живее и да се разхожда наоколо, набъбвайки с всяко следващо повтаряне на долните злословия, докато непорочната памет за нея постепенно се смалява и умира? Не, чичо, не! Истината трябва да излезе наяве!
Както и предполагах, Леонато се съгласи с моя план. Бенедикт отиде да каже на Клавдио за помилването му и за условията на неговото покаяние, а аз се върнах горе при олтара, за да разменя няколко думи насаме с Мария.
Защото тази вечер щяха да се редят молитви не само за Херо, а и за една жена, чийто прах наистина лежеше в монумента — жена, която някога също беше покосена от жилото на клеветата и превърната в прах от пламъците на вярата. Вдигнах очи към гипсовата Мадона, която през цялото това време продължаваше да се държи неизменно за спомена за своя син. Докоснах рубиненото сърце. И то се оказа абсолютно студено.