С Клавдио останахме сами в нощта. На този тъмен хълм, със залива, проблясващ под нас така, сякаш всички звезди бяха паднали в него, аз разполагах с време и пространство за мислене. През дългите часове на бдение, които последваха, аз мислех за смъртта — моята и на Беатриче.
Веднъж ми беше разказвала за гробниците в града на баща й, гробници, покрай които била минавала като дете с увереността, че някой ден и тя ще легне там. И въпреки че този южен монумент тук не беше никак лошо местенце за прекарване на вечния сън, особено със залива под него и димящата планина над него, аз си знаех, че всъщност единственото място, където исках да прекарам вечността, беше до Беатриче — да гнием заедно в северните земи на Верона, докато костите ни не се слеят.
Както съзерцавах нощния пейзаж, така оклюмах глава, докато Клавдио продължаваше да се моли. Моли се цяла нощ като истински разкайващ се човек — с приведена глава, ръце, стиснати пред гърдите до побеляване на кокалчетата, с непрестанно движещи се устни. И после, накрая небето избледня и с настъпването на зората всичко възвърна истинския си цвят, боядисано от усърдното слънце. Цялата сивота наоколо и цялата чернилка, заедно с всички мисли за смъртта бяха прогонени надалече от цветовете. Настроението ми се върна. Беше денят на сватбата на Клавдио. Както и на моята.
Отидох да взема покаялия се и едва тогава видях, че изобщо не сме били сами. Забелязах още една фигура да се надига безшумно от храсталаците зад гробницата — един парцалив, качулат разбойник. Разбрах, че не ни грози никаква опасност, защото той вдигна ръка за поздрав и се отдалечи — нагоре, по посока на огнената планина. Тогава осъзнах кой е авторът на текста, който Беатриче беше връчила на Клавдио. И разбрах, че думите не са били написани за Херо. Микеланджело Флорио Кролаланца беше изкарал нощта в бдение не в памет на Херо, а в памет на майка си.
Девета сцена
Параклисът в двореца на Леонато
Беатриче: Следях насъбралите се изпод дантелен воал.
Херо, Маргарита и аз чакахме в сенките на малкия параклис, докато в градината отвън постепенно се събираше цяла Месина. И трите бяхме облечени в бяло, с воали от снежнобяла сицилианска дантела, изпъстрена с фигурки на пеперуди и цветя. Оглеждах сцената иззад една роза с кацнало водно конче.
През отворената врата видях, че пейките бяха изнесени навън и подредени по протежение на алеята с тисовете, украсени с венци от рози и други цветя. Всичко трябваше да бъде различно от ужасната, прекъсната сватба отпреди една седмица. Церемонията щеше да се извърши като в старите времена, на стълбите на църквата, и целият град щеше да стане свидетел на покаянието на Клавдио.
По едно време зърнах и него — идваше насам откъм двореца. За първи път, откакто го познавах, беше изоставил пурпурното. Беше облечен в най-обикновена риза, като селянин. Днес не си беше направил труда да се маже с помади и благоуханни масла, косата му беше разрошена, лицето му — небръснато. Изглеждаше като истински каещ се и понасяше власеницата си забележително добре.
Днес най-красив от всички беше Бенедикт. За разлика от графа той си беше облякъл жакет от фина коприна в тревистозелен цвят като очите му, който не бях виждала досега. А после зърнах и златния жартиер с герба и осъзнах, че това трябва да са цветовете и символите на неговото херцогство Леон. Може и да беше само херцог, но изглеждаше като крал. Глупавото ми сърчице претупа от гордост и щастие. Ливреята на свети Яков си беше заминала, а заедно с нея и васалното му покорство. Вече не се покоряваше на никого.
Само Дон Педро все още беше облечен в одеждите си в аленочервено и черно, но те вече му бяха станали твърде широки.
Изглеждаше дребен и смален, а очите му непрекъснато се стрелкаха насам-натам. Тогава си помислих, че той сигурно не се радва особено на съучастието си в това публично покаяние — може би не му се струваше много подобаващо за един бъдещ вицекрал.
Музикантите засвириха. Мигът беше настъпил.
Маргарита поизостана още малко в сенките на параклиса. Беше влязла в лоното на Църквата, която оттук нататък щеше да бъде неин дом. След онази позорна измама никой мъж в Сицилия не би я взел за жена, затова отецът й беше предложил да стане, послушница в неговия орден. Тя беше приела с голяма благодарност, защото така щеше да продължи да живее в имението и да бъде близо до майка си Урсула. След днешното представление тя щеше да започне да носи воал всеки ден, обличайки същото онова расо, което Херо тази сутрин беше съблякла. „Булка, мома, монахиня — помислих си с кисела усмивка аз. — Светата троица, възможна за нашия пол.“