Когато Клавдио, принцът и Бенедикт стигнаха до стъпалата, свещеникът ни изведе от църквата и аз застанах на по-ниско стъпало, за да засиля объркването на мъжете относно височината ни. Всички стояхме неподвижно и мълчаливо и постепенно цялата тълпа наоколо се умълча. Все едно бяхме трите грации, явили се на земята, но аз бях по-склонна да сравня сцената с трите богини, които се предложили за оценка на Парис.
Но този Парис тук не беше нито принц, нито разглезен смъртен. Този Парис беше мъж, мъж в проста власеница, който коленичи пред нас и сведе покорно глава.
— Разбирам, че всички вие сте сирачета от този остров — промърмори Клавдио, — до една от ниско потекло, до една безимотна.
— Така е — потвърди със сериозна физиономия свещеникът.
— В такъв случай, добри ми госпожици — отвърна графът, все така забил поглед в земята, — не аз съм този, който трябва да избере една от вас! Всяка една от вас би била за мен много повече, отколкото заслужавам. Затова ви моля вие помежду си да решите коя ще ме вземе, но само ако ме харесва!
Бях очаквала днес да го мразя и презирам, но единственото, което се оказа, че изпитвам към него, беше съжаление. За човек с неговия произход и богатство да слезе толкова ниско беше нещо изключително. Нищо не би могло да смекчи ужаса на постъпките му отпреди една седмица, но с поведението му снощи на погребението и сега, на тази нова сватба, той се беше поправил донякъде. Радвах се, най-вече заради Херо, разбира се, при това толкова много, че можеше и отново да започна да го харесвам.
Херо пристъпи напред. Изпод воала й капеха сълзи и падаха върху роклята й като диаманти. Подаде му ръка и му помогна да се изправи.
Клавдио вдигна очи и рече:
— Може ли да видя лицето ти?
— Не! — намеси се Леонато доста по-сурово, отколкото някога го бях чувала да говори на гост. — Не може!
Клавдио кимна послушно и рече:
— Ако ме искате, госпожице, аз съм ваш!
И брачната им церемония се състоя така, както си бяха — Клавдио във власеницата, Херо с дантеления воал. Дъхът й повдигаше дантелата, издувайки я като корабно платно. Клавдио беше колеблив и неспокоен и всъщност Херо беше тази, която трябваше да го води — гордо изправена, със силен и самоуверен глас. Известно време си мислех, че тя се опитва да се прави на друга, за да поддържа илюзията, която бяхме създали. Но после се наложи да се поправя — това беше нова Херо. Херо, която живееше, беше различна от онази, която си беше отишла тази нощ. И това ме накара да си спомня за майка й Иноджен и за Гулиелма Кролаланца, и за това колко горди биха били с нея.
И тогава, накрая, Херо свали воала си. Дантелата полетя като птица и кацна върху камъните. Този момент ме развълнува до краен предел. Защото, макар да знаех, разбира се, че това е тя, ми се стори истинско чудо как бе отместила надгробната си плоча, бе отворила онази желязна решетка и се бе върнала през вратата на смъртта.
— Херо? — прошепна Клавдио и докосна бузата й, сякаш да се увери, че е истинска. — Ти си жива?
— Аз умрях, но сега съм по-жива от всякога — отвърна тя.
Клавдио я прегърна и я стисна толкова силно, че се изплаших, да не би да вземе този път наистина да секне дъхът й.
— Моята Херо! — прошепна.
Тя го отблъсна нежно, за да може да бъда чута от всички.
— Твоята съпруга, но никога твоята Херо! Оттук нататък съм си само своя собственост!
Той се усмихна и се поклони, после се целунаха и хората избухна в радостни възгласи. Всички започнаха да се прегръщат един друг и за момент изгубих Бенедикт насред тълпата. Докато не чух гласа му.
— Отче, почакайте!
Отец Франциск се обърна, все така държащ молитвеника в ръце.
— Коя от тях е Беатриче?
Сърцето ми претупа.
— Не я ли познаваш? — попита с усмивка отчето.