Бенедикт тръгна нагоре по стъпалата и стигна до Маргарита.
— Това е жена — изрече тихо и нежно, — която допусна една голяма грешка, но тъй като Бог обича всички грешници, от нея ще излезе превъзходна невеста на Христос!
А после се приближи към мен. Все по-близо и по-близо. Задишах тежко и усетих, че бузите ми пламват, защото между неговите устни и моите остана само едно парче дантела.
— А това е жена — рече, — която е обладана от фуриите, чийто език препуска като подплашен кон и която по-често греши, отколкото да е права. И тъй като е пълна с недостатъци като зле издухано стъкло, от нея ще излезе превъзходна невеста на мъж!
Аз се вбесих. Гостите се разсмяха. Свещеникът се усмихна.
— И този мъж сте вие, така ли? — попита.
Зачаках заявлението на любовта му, излиянията на сърцето му, сладките думички, които ми редеше, докато бяхме сами на римските бани край басейна, пълен със звезди. Но нищо от тези неща не последва. Нещо не беше наред. Той се задави и започна да отрича, пелтечейки.
Побесняла, аз дръпнах рязко воала от главата си и разрошените ми къдрици нападаха пред лицето ми.
— По-добре попитайте коя жена би приела подобен мъж! Защото коя би взела жених, бърборещ непрекъснато като жена, но чиито изявления са с твърде малко ум и без никакъв смисъл? — обърнах му гръб, играейки за тълпата. — Лош актьор, който на репетиции си знае отлично думите, но не събира сили да ги рецитира, когато настане време да се качи на сцената! Върнете парите на тези добри хора и стига толкова!
Усмихнах се мрачно на аплаузите и виковете на тълпата, и се поклоних, сякаш бях актьор. Когато се изправих, Бенедикт се беше озовал до мен, сякаш всеки момент щяхме да се женим, стига да можехме да разрешим това последно препятствие — безкрайния си инат. Вторачихме се един в друг със стиснати челюсти и пламнали очи. Свещеникът ни изгледа развеселено и попита:
— Значи вие също не го обичате, така ли?
Като се стигна до това, аз се оказах без отговор. Никога през живота си не бях имала проблем с думите, но сега просто не знаех как да кажа онова, което исках да кажа.
— Е — въздъхна свещеникът с престорено примирение, — за днес очевидно няма да има повече сватби, защото в случая няма любов.
Аз все така продължавах да мълча, макар че отчаяно исках да говоря. Истината беше, че просто не можех да направя последната крачка. Дали нямаше да изгубя себе си? Дали нямаше да изгубя всичко, което се съдържаше в името Беатриче? Нямах представа как да капитулирам, без да се предавам, как да дам съгласие, без да признавам поражение.
Но стана така, че не ми се наложи да търся думи. Херо, малката Херо, моята по-тиха от водата братовчедка, излезе напред и размаха някакъв лист. Изглеждаше ми познат и ръката ми веднага се стрелна към корсета ми — да, сонетът го нямаше, издайническият звук на смачкан пергамент не се чуваше, когато си поемах дъх. Моят сонет, съчинен на дюните с помощта на Микеланджело Кролаланца и посветен на Бенедикт, вече се намираше в ръцете на Херо.
— Смея да твърдя, че в случая има любов! — извика високо тя, щастлива с новопридобитата си увереност. — Защото тук има един лист, изписан от ръката на братовчедка ми и откраднат от корсета й, съдържащ топлите й чувства към Бенедикт!
— А тук — обади се и Клавдио, възвърнал доброто си настроение, — тук има един сакат сонет, написан на борда на „Флоренция“, в полетата на звезден алманах. В посвещението пише: „На скъпата ми Беатриче“!
Втурнах се към братовчедка си, за да грабна сонета си от ръката й, но дългите ми поли ме забавиха. Преди да успея да направя каквото и да било, Бенедикт вече го беше взел и го четеше и безпроблемно отблъсна ръката ми. След като нямах никакъв друг избор, аз се насочих към усмихнатия Клавдио и грабнах другия сонет.
Беше ми необходимо известно време, докато свикна с почерка на Бенедикт, защото се оказа по-грозен и от този на ученик, а движението на кораба и пръските солена вода не бяха допринесли с нищо за подобрението на калиграфските му умения. Но постепенно очите ми се приспособиха към подскачащите извивки и думите запяха в ума ми, идващи от сърцето и истински, извикващи сълзи в очите ми. Тук беше цялата му любов, изрисувана с думи — с мастило, прекрасно, могъщо мастило, което можеше да отпечата под преса памфлет, да съчетае двама души чрез брачен договор или да подпише смъртна присъда. Същото това мастило можеше да опише любовта, като едновременно я улови и освободи.