— Предай моите почитания на съпругата си — рече той, сякаш мислите му улавяха моите, и кимна по посока на градината, където Беатриче седеше в сянката на стената и се наслаждаваше на розовите храсти. — Вече можеш да й разкажеш всичко — допълни. — Оттук нататък няма значение.
Веднага разбрах какво има предвид, но не се сещах какво да отвърна.
Той се усмихна тъжно и прошепна:
— Корабът ми ме очаква — подаде ми ръка. В нея имаше медал с дълга панделка. На фона на невзрачните му одежди златото буквално запя, намигвайки на слънцето. — Ти ми върна този медал два пъти през живота си. Мога ли да те помоля този път да го задържиш като спомен от мен?
В гърлото ми се събра една предателска буца, когато изрекох с мъка:
— За мен ще бъде чест!
Той повдигна леко брадичка, за да ме погледне за последен път. Не мисля, че някога досега го бях виждал да излъчва толкова благородство.
— Веднъж рицар на свети Яков, завинаги рицар на свети Яков! — рече.
Стисна леко рамото ми, поклони се на съпругата ми, която стоеше в сянката под арката, и излезе през портите.
Метнах панделката през врата си и пуснах медала под дрехите си. Дискът беше все още топъл от ръката на принца. Върнах се при Беатриче и двамата поехме през градината бавно и сериозно.
Свещеникът метеше стълбите пред параклиса, където се бяхме оженили предишния ден, и когато ни видя, се подпря на метлата си, за да ни пожелае щастие.
— Току-що си взехме сбогом с един пилигрим, който поема по сребърния път — казах аз.
— А, да. Дон Педро — кимна отчето с много по-малка доза изненада, отколкото бях очаквал. — Преди малко на сутрешната литургия благослових сандалите му. Потегля утре.
— Не, днес — поправи го съпругата ми. — Затова държеше да се сбогуваме още днес.
Пясъчните вежди на свещеника се сбърчиха.
— Но днес няма никакви кораби! Днес е Божият ден! Никой не плава.
И беше прав. Бяхме се оженили предишния ден, който беше събота. Значи днес беше неделя, а никой кораб не потегляше на път в неделя. Почувствах внезапен хлад, като че ли слънцето се беше скрило зад облак.
Хванах ръката на Беатриче и я дръпнах настойчиво.
— Къде отиваме? — попита тя.
— На място, което познаваш добре.
Единайсета сцена
Дюните край Месина
Беатриче: Бенедикт беше прав — наистина познавах мястото много добре.
Тук бях наблюдавала един мавър как люби бялата си съпруга. Тук бях седяла с един поет, за да пишем сонет. Тук бях лежала с Бенедикт, който притискаше тялото ми към пясъка. Тук бях видяла една смугла дама как гори издайническите памфлети на съпруга си. Тук бях прегръщала сина й и бях шпионирана от един принц.
Когато пристигнахме на дюните, бяхме останали без дъх, но Бенедикт не желаеше да си почива. Изглеждаше притеснен, нетърпелив. Слънцето проблясваше по вълните и откриваше кристалите в пясъка. Насред този искрящ пейзаж имаше само едно мрачно петно — безрадостна купчина дрехи, където вълните срещаха брега. Някакъв труп?
Бенедикт се втурна напред толкова бързо, че аз трябваше да го пусна. Все пак го последвах с разтуптяно сърце. Но всичко беше наред — просто купчина дрехи. Бенедикт започна да ги прехвърля с трепереща ръка — роба с пясъчен цвят и пелерина, обикновени сандали. И широкопола шапка на пилигрим със сребърния знак на свети Яков, забоден на нея. Приведох се и хванах отново ръката му.
— Всичко е наред — започнах да изреждам като литания. — Всичко е наред!
Глупава литания. Защото тогава видях стъпките в пясъка. Перфектни отпечатъци на боси крака, които водеха към морето, а после… към нищото.
Бенедикт се втурна към вълните, навлизайки колкото можеше по-навътре. Аз останах на брега с единия крак на пясъка, другия — във водата, заслонила очи с ръка, отчаяно търсеща в тази позлатена пътека от светлина издайническата точка на подаваща се глава. Но нямаше нищо, с изключение на пилигримска тояга, която се носеше с прибоя като отломка от кораб.
— Върни се! — изкрещях на Бенедикт, ужасена, че морето ще погълне и него.
И той се върна. Прегази обратно морето към мен. По лицето му беше изписана мъка. Спря и от безсилие удари с юмрук върху повърхността на водата. Издърпах го от прибоя и двамата седнахме на плажа, мокри и треперещи. И за първи път не знаехме какво да си кажем. Просто седяхме, потънали в гробовно мълчание. Слънцето грееше над нас и ни затопляше, бризът развяваше къдриците на Бенедикт и бързо ги сушеше. Само очите му останаха все така мокри. А после започна да говори.