Можех да избягам, защото имах време за това. Но предпочетох да се просна обратно върху пясъка и виновно да се сниша. Ако бяха обикновена двойка, нямаше да им досаждам и щях да ги оставя да се разхождат на спокойствие, но онова, което ме накара да се закова на място, беше разликата в цвета им. Защото мъжът беше толкова черен, колкото неговата дама беше млечнобяла.
Мавър.
Просната върху пясъка, аз ги гледах, надничайки над могилката, разделяйки с ръце острите треви, които ме скриваха от погледите им. Виждах ги съвсем ясно малко по-надолу от мен. Те се свлякоха в белия като прашец пясък между хълмчетата едва на няколко крачки от мен и започнаха да се целуват.
Сърцето заби в ушите ми. И преди бях виждала маври, разбира се. Маврите се разхождаха по улиците на Падуа и Болоня като студенти, търговци или пътешественици и никой не ги закачаше. А в нашата Верона дори светецът защитник на града беше черен — свети Дзено, който бе удостоен с полирана абаносова статуя в нашата базилика. Но маврите, които бях виждала, се държаха настрани — никога досега не бях зървала мавър с бяла жена.
Мъжът и жената бяха облечени по един и същи начин — в свободни дълги роби от бяла батиста, като че ли току-що се бяха надигнали от леглото си, за да си устроят друго тук, в дюните. Сега вече те се целуваха настървено — той отгоре, тя отдолу. Той сякаш я поглъщаше. Веднъж спря, погледна я нежно и погали лицето й, може би неспособен да повярва, че тя е истинска. Забелязах, че пръстите и дланите му бяха бели, а нейните бузи — потъмнели, като че ли неговият цвят се беше пренесъл върху нея. Тя беше красиво създание, с толкова руса коса, че изглеждаше почти бяла, и с очи, бледи като небе при изгрев-слънце. Ала онова, което не ми позволяваше да откъсна очи от тях, неговата красота — кожата му беше лъскава като абаноса на свети Дзено, зъбите му бяха перлени. Очите му бяха тъмни и бездънни, устните му дебели и меки, докато я изпиваха жадно. Косата му беше подстригана много ниско, почти обръсната и черепът му се виждаше. Нейните бели пръсти се бяха вкопчили за главата му и върху един от тях зърнах златен пръстен. Мъжки пръстен. Неговият пръстен.
Изглеждаха като два ненаситни ангела в дългите си роби — единият черен, другият бял. Докато гледах, той премести тялото си изцяло върху нейното и повдигна високо бялата й роба. Зърнах мъха по слабините й и белите като кости извивки. Тя също вдигна робата му, като я събра върху кръста му. Видях абаносовия му гръб и задницата му и побързах да извърна очи, но само за да видя как една черна ръка се сключва върху бялата й гръд. И на тази ръка също имаше пръстен, близнакът на нейния, и аз за първи път осъзнах — те са женени! Тя изви гръб в дъга, когато устните му заместиха ръката му, и в унеса на екстаза ръката й сграбчи шепа пясък — финият бял прах изтече между пръстите й, когато мавърът стана едно цяло с нея. А после двамата се задвижиха заедно като баржа по вълните, все по-високо и по-високо. В апогея на страстта си тя извърна глава и отвори очи и моите очи бяха изпепелени от синия й поглед.
Смъкнах се надолу по дюната с пламнало лице и изгаряща плът. После се свих вцепенена и зачаках някой от тях да стане и да ми изкрещи. Но не. Изтеклата им един към друг страст бе заменена от тиха размяна на думи и нежен смях, които някак си прозвучаха по-интимно и от предишната сцена. Разбрах, че нямаше да ме видят, дори и да се бях изправила над тях, закривайки непознатото слънце.
Препъвайки се, стигнах до брега и побързах да се насоча обратно към двореца на Леонато. В ръкава си държах роговото шишенце с мастило, което бях изпратена да взема от Месина, за да се подготвя за поредния учебен ден с братовчедка ми Херо. Светкавичното ми оттегляне от дюните беше разхлабило капачето и когато измъкнах шишенцето, мастилото се разля върху бялата ми ръка. Черно върху бяло, мавърът и неговата съпруга.
Трябваше да продължа пешком, за да укротя бурята от размътените ми телесни течности. Поех по дантеления ръб на прилива, с единия крак в морето, а с другия по брега, почти в неведение, че едната ми кожена пантофка е подгизнала в солена морска вода. Постепенно сърцето ми забави ритъма си, бузите ми се охладиха, но душата ми продължаваше да бъде изпълнена със смут. Искаше ми се едновременно да плача и да се смея. Чувствах се възбудена, но безутешна, внезапно много по-самотна от преди, изключена чрез този съюз. Отправих взор към морския безкрай и умът ми заподскача по вълните.