— Да изглеждате колкото е възможно по-глупаво, може би?
Той настръхна и аз моментално се смилих над него.
— От медала на свети Яков на врата ви допускам — изрекох помило, — че сте минали под испанското знаме и сте приели работа в армията на Дон Педро.
— Това е така, но ролята ми ще бъде много по-важна от това!
— Снощи нямахте никакво желание да влизате в армии.
— Човек няма ли право да промени мнението си?
— Очевидно има — срязах го аз. — Но, синьор Бенедикт, войнишките медали се печелят на бойното поле, а най-храбрите дела често носят най-обикновените дрехи — започнах да обикалям около него, за да го огледам от всички страни. — Сойката не е по-добра от славея, защото перата й са по-пъстри, нито пепелянката от змиорката заради изрисуваната си кожа. — Застанах отново пред него. — Униформата не прави войника, а онова, което е под нея. А вашият меч — докоснах с един пръст студената дръжка — е все още неизпробван.
Синьор Бенедикт вирна брадичка и отсече:
— В ножницата си нося остроумието си, от което черпя ежедневно, и именно това мое качество е направило най-голямо впечатление на принца! Езикът е по-добро средство за отваряне на вътрешните врати на управлението и от ключа, и от оръдието!
— Мисля, че по този въпрос ще постигнем лесно съгласие. Защото ми се струва, че на този свят вече няма хора на действието. Всички мъже са се превърнали в езици, при това в доста чевръсти!
— Е, милейди, мислех да ви поканя на танц. Бях ваш и за една разходка, но сега смятам да се разхождам сам! — вирна брадичка. — Снощи не ме харесахте, не ме харесвате и сега. Не смятам, че в календара ще има и един ден, в който моето присъствие ще ви бъде приятно!
Завъртя се на пета и се отдалечи от мен, но драмата на отдалечаването му беше съсипана — рапирата му се оплете в краката му, обувките го препънаха и той се просна по очи на земята. После се изправи твърде бързо, но се оплете в глупавата си малка пелерина, която се бе завъртяла отпред. Отметна пелерината, обаче дантелата се подпали на близката факла, което го принуди да започне ожесточено да се бие, за да я изгаси, все едно гонеше досадна оса.
И това беше моментът, в който всичките ми опити да бъда учтива се провалиха, и смехът, който бе заплашвал да избухне по време на цялата тази размяна на любезности, изригна като Етна. Започнах да цвиля толкова високо, че чичо ми, който бе зает да сипе ласкателства на принца под черниците, се обърна и ме изгледа. Ала въпреки вледеняващия му поглед аз продължих да вия, привета одве, като удрях по полите си и от очите ми се стичаха сълзи от смях. Бенедикт отново вирна брадичка, оправи пелерината си и се отдалечи наперено.
Веднага съжалих, разбира се, и тъкмо се канех да хукна след него, когато на пътя ми застана жена, облечена в същия цвят като мен. Носеше златна маска, обсипана с позлатени пайети и оформена като лицето на слънцето. Слънчевите лъчи уловиха светлината от факлите, докато тя едва доловимо поклати глава и докосна ръкава ми, като че ли искаше да ме предупреди да не тръгвам след синьор Бенедикт. После стисна леко рамото ми и с едно прошумоляване на аленочервените й поли в тревата изчезна. Огледах пъстроцветната тълпа. Но вече беше твърде късно. Бях изгубила синьор Бенедикт.
И все пак той не пропусна да си отмъсти. Малко по-късно, когато свирачите засвириха, го мярнах с друга дама, с която се разхождаше — някаква херцогиня от Катания, която, ако се съдеше по начина, по който се бе отпуснала на ръката му и се смееше в маската му, имаше точно толкова висок морал, колкото бе деколтето й. Когато той се обърна, видях, че си бе избрал маската на краля от колодата карти. За миг се загледах в тях — тъй като едва крачеше в ботушите си, нямах големи надежди за него като танцьор, но бързо ми се наложи да призная, че танцуваше доста добре. От нас двамата щеше да се получи добра двойка за танци. Е, значи и аз трябваше да му го върна подобаващо — просто трябваше да намеря кавалер за танците и да се уверя, че Бенедикт ме гледа.
Точно тогава до мен застана самият Дон Педро и ме покани на танц. Не бих могла да искам нищо по-добро, защото той беше най-високата карта в колодата, въпреки че незнайно защо си беше избрал маската на валето.
— Вале, ваше височество? — запитах, когато музиката започна и ние се поклонихме един на друг. — Не успяхте ли да намерите по-достойно прикритие за себе си?