Заковах се на място, насред едно завъртане и бях скоро ударена отзад от Урсула.
— Синьор Бенедикт ли? И какво каза той?
— Че никога досега не бил зървал лице, което да предпочете повече от останалите, и че като всепризнат тиранин на вашия пол, не би избрал една жена от съжаление към всички останали! — и се засмя тихичко при спомена за разговора.
— И кога по-точно каза това? — запитах, стараейки се да звуча небрежно.
— Тази сутрин — отговори принцът. — И тъй като го изрече пред входа на църква, смятам, че казваше истината.
Стиснах зъби. Това страхливо, безсърдечно, кухо вале! Този мошеник! Да ми поднася сърцето си на тепсия едната вечер, а на следващия ден още със закуската да го отнема! Но, от друга страна, обещавал ли ми е нещо? Даде ми една карта, която отказах, предложи ми приятелството си, на което аз отвърнах с обиди, покани ме на танц, а аз му се изсмях в лицето. Да, както обикновено не можех да виня никого другиго за нещастието си, освен самата себе си. Изпълних останалата част от този танц съвсем механично и не си спомням да съм казвала нищо повече на Дон Педро.
Когато музиката свърши, чичо ми се втурна задъхано при мен и с официален тон изрече:
— Племеннице, би ли се погрижила за онези неща, за които те помолих?
Изгледах го слисано — ако не ме лъжеше паметта, той не ме бе молил за абсолютно нищо. Но той кимна многозначително посребрената си глава. И тогава разбрах, особено след като Херо беше натикана в ръцете на Дон Педро в мига, в който аз ги напуснах. Чичо ми просто не желаеше принцът да изпълнява и един танц повече с мен.
— Както желаете, чичо — изрекох, поклоних се на Дон Педро и поклатих глава, загледана в неловката картинка, докато се отдръпвах назад в тълпата. Брачният пазар сред благородниците беше причудливо занимание. Не можех да виня чичо си, че е толкова съвестен баща и че държи да се увери, че Херо няма да изпусне принца заради братовчедка си. Но не можех да не забележа, че двамата са странна двойка — знаех, че много испански инфанти са изпращани в брачното ложе още от люлката, но въпреки това сега Херо изглеждаше така, като че ли танцува с баща си.
В този момент забелязах, че леля ми Иноджен, намираща се от другата страна на моравата и в компанията на друга дама, ми прави знаци да се присъединя към тях. Когато се приближих, леля ми свали маската си — покрит с перлен прах полумесец на клечка — и възкликна:
— Беатриче, какво толкова каза на синьор Бенедикт? Господинът, с когото танцувах, ми спомена, че той ти бил много обиден.
Вътрешностите ми се преобърнаха. Увесих глава и промърморих:
— Той дойде да ме покани на танц, а аз му се изсмях.
— Тогава танцувай сама!
Непознатият глас беше плътен и пикантен, а диалектът звучеше чуждо за ушите ми. Собственичката му стоеше в сенките, но леля ми я издърпа напред и аз отново се изправих пред лицето на слънцето. Беше същата дама, която не ми бе позволила да хукна след Бенедикт.
— Това е приятелката ми Гулиелма Кролаланца — представи я леля ми. — Тя ми беше най-добрата приятелка, когато пристигнах още неопитна и зелена от севера като булка — после се обърна към нея и допълни: — Не поощрявай племенницата ми, Гулиелма, защото тя и без това вече е от твоя сой!
Дамата направи знак на минаващия край нас сервитьор, пое една кристална чаша от ръката му и ми я подаде.
— И защо да не се присмива на мъж? — рече. — Мъжете са забавни същества. А щом мъжът е твърде стреснат от езика й, за да танцува с нея, пак ще повторя — да танцува сама!
Силно заинтригувана, аз отпих глътка вино и попитах:
— Без партньор?
— Защо не? Когато бях млада, го правех редовно и танцувах, докато ми се завиеше свят! — поясни, а аз усетих, че и на мен вече започва да ми се вие свят от виното. Слънчевата маска се приближи към мен и допълни шепнешком: — А съм виждала същото да прави и леля ви!
— Гулиелма! — сръга леля ми приятелката си. — Тогава бях млада, а съпругът ми не обича да говоря за онези години!
Беше парадоксално да наблюдавам как слънцето води спор с луната, а когато пронизителните черни очи на дамата се впиха в моите, разбрах, че приятелката на леля ми няма много добро мнение за нейния съпруг.
— И какво толкова му пречи да си спомня за жената, за която е избрал да се ожени? — изрече тя.
— Достатъчно! — извика предупредително леля ми. — Или няма да си изпълня обещанието да ти намеря къща!