А той вече започваше. Леонато беше заръчал на церемониалмайсторите си всичко да бъде така, както е било някога, така че сега всеки млад кандидат за участие в турнира трябваше да пристъпи пред ложата, да се представи пред Дон Педро и чичо ми, да получи червеното шалче на принца или синьото на домакина и да го върже на кръста си. Безкрайната поредица испански имена ме накара да започна да се прозявам — то не бяха Алба де Листи, Реквисцени и Гусмани, то не беше чудо. Горкият церемониалмайстор се поизпоти значително, докато ги произнесе всичките.
След това всеки участник получи правото да поиска някакъв знак от дамите на платформата. Когато чух това, се отпуснах, предполагайки, че амбициозните млади жребци ще се постараят да се подмажат на домакина си, като поискат залог от дъщеря му Херо. Но за моя огромна изненада повечето се подредиха пред мен и не след дълго роклята ми беше оголена от всичките панделки, игли, шалчета и наметала. Наложи се дори да се лиша от малката златна брошка със стълбата на Дела Скала и тъй като претендентите бяха с маски, не хранех големи надежди, че ще си я върна.
Тази случка ме накара да заключа, че русите жени очевидно са рядкост в Испания. Въпреки това се почувствах приятно поласкана. И през цялото време очаквах със затаен дъх пред мен да застане синьор Бенедикт, надявайки се да види колко към популярна. Нагласих чертите на лицето си така, че да изразяват скромна учтивост (без разкаяние), но колкото и да се оглеждах, не успях да зърна никъде най-новия рицар на Дон Педро.
Започнах да се изпълвам с кухо разочарование. Но, от друга страна, ако действително беше толкова зле с камата и меча, колкото твърдеше — спомних си духовитата му забележка за ряпата и стръка целина — може би е решил, че за него е най-добре да се оттегли, след като не може да разцъфти сред цвета на испанското рицарство.
Сред цялата тази антична превзетост почти очаквах да видя големи мечове и рицарски брони, но всички участници в турнира бяха сложили единствено подплатените си бели нагръдници, металните нагръдници върху тях, специалните яки за отбиване на остриета на гърлото и шлемовете с мрежести визьори. И защо не — в крайна сметка това беше забавление, а не битка, и в този двор благородните бебета бяха точно толкова в безопасност, колкото в люлките си. Може и да не бях забелязала синьор Бенедикт насред униформената тълпа, но погледът ми най-сетне го мярна благодарение на ръста му, с който се извисяваше над миниатюрните испанци. Видях го как чака реда си, а дори и да беше испанец, пак щях да го позная, защото прекарваше времето си в размахване на меча си или в балансиране на дръжката му на един пръст, сякаш беше карнавален жонгльор.
Почувствах се малко засрамена заради него сред всичките тези войници. Той беше клоун и аз не хранех особено големи надежди за него в бъдещ двубой. Имах чувството, че ми предстои да стана свидетел на неговото унижение, ала сега, когато така жадуваният миг бе настъпил, се изпълних със странно съжаление към него.
И после той внезапно бе тук, пред платформата, хванал шлема си под мишница. В обикновения си бял подплатен нагръдник би могъл да се подреди до всеки войник и изглеждаше коренно различен от надутия пуяк от предишната вечер. Поклони се ниско пред Дон Педро, а той, стараейки се да не издаде предпочитанията си, му заговори така, както бе говорил на всички останали войници.
— Името ви, синьор?
— Синьор Моунтанто.
Испанците се разкискаха, макар че смехът им приличаше повече на крякане на чакали. Аз стиснах устни. Шегата беше груба и очевидно такава, която той бе разчитал да бъде разбрана единствено от мъжете — моунтанто беше термин от фехтовката и означаваше удар отдолу нагоре, но освен това беше и жаргонна дума за органа на мъжествеността. Презрението ми беше подсилено от факта, че той избра да се бие за Дон Педро — новия му съюзник. Вярно е, че държавите Падуа и Сицилия нямаха кой знае какво да си кажат, но синьор Бенедикт съвсем явно бе засвидетелствал вярност на испанците, което аз възприех като своеобразно предателство.
— Бихте ли желали да измолите благоволение от някоя от дамите, които украсяват нашата ложа? — запита принцът.
— Благодаря ви, ваше височество — отвърна звънко Бенедикт, — но една от тези дами вече ми направи честта да ми окаже благоволение на вечерта след маскения бал.