Ложата отново се заля от смях при тази дебелашка шега, но като че ли никой не се обиди, защото, доколкото схванах, Бенедикт се беше превърнал във всепризнатия остроумен шегобиец. Никой не ме погледна, а и никой не би могъл да знае за епизода с картата сетебело, обаче аз се свих вътрешно и когато той си сложи шлема, и се обърна, без да ме издаде, не изпитах нищо друго, освен огромно облекчение.
След като участниците в турнира се подредиха в кръг на мозайката около инкрустираната глава на Медуза, имената престанаха да имат значение. Останаха единствено цветовете — червеното и синьото. Беше като кръвта срещу морето, Испания срещу Сицилия и аз си казах, че вероятно не бях права да наричам това игра — изглеждаше доста по-сериозно. Дворът беше пълен не само с гостите на Леонато, но и с много граждани от Месина, а те нямаха особена причина да обичат испанските си поробители. Голяма част от тях развяваха знамето Тринакрия, всички до един скандираха за сините и нито един не извика за червените. Всяка кама и всяко острие бяха опаковани във фолио — това беше сериозна работа, но предрешена като забавление. Всичко това изглеждаше като упражнение, като репетиция за нещо по-значимо. Ала какво?
Докато утрото се изнизваше и слънцето се издигаше по небето, лъчите му докоснаха рубина върху капака на реликвария на свети Яков и той сякаш пламна. Искреше подобно на Светия граал за най-достойния рицар — награда, която си заслужаваше да се биеш за нея. И колкото и невероятно да звучеше, с всеки следващ удар на остриетата ставаше все по-неизбежно пръстът на светеца да бъде връчен на синьор Моунтанто.
Забелязах как Дон Педро седна на ръба на дървения си трон, загледан с наслада в новото си протеже. Защото, докато импровизираната битка течеше, даже аз бях принудена да призная, че синьор Бенедикт надскачаше значително всички, които се изправяха срещу него. Не че питаех особен възторг към испанския начин на въртене на меча — беше твърде красив, с твърде много излишни движения. Беше привлекателен за гледане, но му липсваха силата и чистите удари на добрата италианска битка, а излишните размахвания на ръцете оставяха гърдите открити. Така синьор Бенедикт се оказа водещ на майсторски клас по фехтовка. Неговата стоката беше непробиваема, неговата имброката — впечатляваща, неговата пунта реверса — невъзможна за избягване. И не само това, ами изнасяше и истинско представление — прехвърляше меча си от едната ръка в другата, направи един рунд дори с лявата си ръка. Един от противниците си победи само с камата си, без да бъде докоснат дори от фолиото на чуждото острие. Друг срази с гръб към него, буквално биейки се назад. Турнирът започваше да се превръща в огромна шега.
Тълпата постепенно замлъкна. Физиономията на чичо ми Леонато ставаше все по-кисела, а тази на Дон Педро блестеше от щастие. Бенедикт може и да беше италианец, но сега се биеше под флага на Испания, а с тази скорост Дон Педро съвсем скоро щеше да излезе победител.
Моята собствена физиономия стана не по-малко кисела от тази на чичо ми, защото докато гледах накъде вървят нещата, си дадох сметка, че синьор Бенедикт ме бе заблудил сериозно по време на онази вечеря. Бе избрал да омаловажи талантите си в областта на фехтовката и по неизвестно каква причина да се престори на неопитен дилетант. А ето че вместо това се оказа млад мъж, безсъмнено през цялото си детство изучавал всеки отделен аспект от изкуството на фехтовката. Нямах представа обаче защо толкова се изненадах — момчетата от неговата класа минават през задължително обучение по фехтовка — собственият ми брат тренираше всеки ден… Размислите ми изведнъж секнаха. Бях озарена от една идея.
Положението на брат ми беше уникално с това, че след като братовчедите му бяха изпратени на война, за да охладят страстите си, а някои от тях дори затворени като убийци след кървава улична свада, брат ми беше останал без противници, с които да тренира. Така Тибалт дела Скала, лорд на Вилафранка, точеше острието си срещу своята сестра.
Поради което аз от много ранна възраст бях обучена как да блокирам удар с кинжал, как да разкъсвам кръг от противници с рапира, как да защитавам гърдите си и как да скачам и с двата крака, за да избегна замах на противниковия меч. Бях обучена също така и на ударите стоката, имброката и на пунта реверса. Ах, да, и на моунтанто. И имах голям опит в дуелирането с млад мъж на двайсет години.