Погледнах към Херо, но тя бе потънала в задълбочен разговор с Клавдио. Седмица по-рано бих й казала какво планирам да правя, но днес не го сторих. Почти за една нощ тя се бе превърнала в младата жена, каквато искаше да я види баща й. Но не мисля, че за това беше виновен Леонато. Виновникът по-скоро беше Клавдио. Защото онази вечеря с испанците на първата вечер след пристигането им се бе оказала ключова не само за мен, но и за Херо. Младежът се бе оказал много набожен и бе отхвърлил нейните италиански любовни истории, но бе слушал с наслада легендата за писмото на Мадоната. Имах усещането, че тя вече не би ме помолила да й разказвам любовни истории, а по-скоро притчи от Светото писание; че би предпочела сборник с църковни химни пред древни легенди. Та нима не беше тя, въпреки разликата в годините ни, която в неделя сутрин ме бе накарала да отида на църква? Подобно на опал, Херо бе променила цвета си от близостта на Клавдио. Дори и в този момент главата й беше извърната изцяло към него, защото предпочиташе да се радва на турнира не чрез собствените си наблюдения, а през неговите очи. Знаех, че изобщо няма да забележи изчезването ми.
Бавно, много бавно се прокраднах към задния край на платформата и слязох по временните дървени стъпала. Дамата с еднорога ме погледна, а аз й отвърнах с пръст на устните си. Проправих си път през пътечките към портиерската къщичка, която бе превърната за днес в оръжейна. Церемониалмайсторите бяха на двора, а тук бяха останали само две момчета от кухнята, които да охраняват оръжието. Взех си рапира, кинжал и броня от рафтовете и се измъкнах, преди тъпаците да са се сетили да ме спрат, като пътьом промърморих:
— Заповед на чичо. Пристигнал е нов рицар.
Очаквайки да бъда спряна във всеки един миг, аз се шмугнах бързо под арката, минах през малкия църковен двор и се вмъкнах в отключения параклис.
Отнесох плячката си до олтара, за който знаех, че ще бъде празен в този час, защото свещеникът не беше от хората, които си изтъркваха коленете от молитви между две служби. Освен това вече го бях зърнала сред тълпата отвън. Въпреки това минах зад паравана, за да се преоблека, а отгоре цяла плеяда светци се вторачи неодобрително в мен. Един от онези, които гледаха осъдително, беше и свети Яков Велики — предупреждаваше ме може би със същия пръст, който сега чакаше да бъде спечелен по време на турнира. С треперещи ръце аз свалих роклята си колкото бързо можах, а после със същата бързина нахлузих бронята и шлема си. Ако ме хванеха в църквата като Беатриче, можех да кажа, че се моля за рицарите. Ако ме хванеха като рицар, най-лесното беше да заявя, че се моля за собствения си успех. Но да бъда открита по бельо и чорапи, щеше да изисква малко по-сериозно обяснение.
Белият подплатен нагръдник ми пасна като втора кожа. За щастие бях висока, имах прилични рамене и малки гърди, така че, след като нахлузих всичко и завърших с металния нагръдник, вече нищо не издаваше женската ми същност. Сложих шлема си и спуснах визьора, след което прокарах ръка пред него, за да проверя как се вижда. От наблюдението ми на другите рицари ми беше ясно, че никой не би могъл да види в обратната посока, отвън навътре, заради гъстата решетка.
Когато се върнах в двора, сервитьорите бяха започнали да раздават пълни чаши, а в битката беше настъпил застой. Обърнах се към един мъж от тълпата, когото не познавах, но който бе завързал знамето Тринакрия на врата си като шалче, и го попитах:
— Какво става тук?
Той се обърна към мен и с мрачна физиономия изрече:
— Синьор Моунтанто спечели. Освен ако не се появи някой друг, който да се осмели да го предизвика.
Реших, че трябва да действам, преди куражът да ме е напуснал, затова моментално се запътих към платформата и се поклоних на принца.
Дон Педро остави бокала си до мощехранителницата и извика възторжено:
— Нов участник! — направи знак с натежалата си от пръстени ръка на церемониалмайстора, а мен попита: — Ще ни покажете ли лицето си?
Вдигнах ръка пред визьора си и поклатих глава. Това изостри още повече интереса на Дон Педро.
— Тайнственият рицар значи! Е, щом не можем да видим лицето ви, може ли поне да знаем името ви, синьор?
— Синьор Аркобалено — изрекох с променен, дрезгав глас, макар че за преправянето ми помагаше и шлемът. Реших, че този псевдоним е остроумен, при това ми беше хрумнал на момента от гледката на толкова много и различни знамена, които се вееха тук днес. Синьор Дъга. Аз не бях един цвят, а всичките, взети заедно.
Сред дамите настъпи брожение. Дон Педро повдигна едната си тъмна вежда и отбеляза: