— Синьор Аркобалено, въпреки името ви се налага да изберете цвят!
— Тъй като ваше височество побеждава, аз ще избера цвета на нашия домакин!
Дон Педро доволно кимна и чичо ми Леонато ми поднесе небесносиньото шалче, без изобщо да ме познае19. Вързах го около твърде променената си талия и се обърнах с лице към синьор Бенедикт, който в момента жонглираше с няколко кайсии.
Когато ме видя, че приближавам, той хвърли плодовете в тълпата, където те бяха уловени с радостен възглас от три деца. После се обърна към мен. Само аз стоях между него и безценния реликварий и изведнъж той беше станал сериозен до смърт. Двамата се поклонихме един на друг, а след това заехме начална позиция — вдигнати рапири, спуснати кинжали.
Първият му удар ужили ръката ми чак до рамото и този първи удар ме накара да си дам сметка, че съм допуснала огромна грешка. Той беше по-висок от мен и много по-силен, отколкото бях очаквала, и тези силни ръце ме накараха да си спомня как ме бе отнесъл до стаята ми онази вечер. Коленете ми омекнаха, докато с рапира и кинжал правех отчаяни опити да отбия жилещите му удари. Разполагах с предимството единствено на теглото и пъргавостта си, така че реших да ги използвам в максимална степен, за да избягвам ударите му, движейки се бързо. Освен това бях позагубила форма — все пак беше минал месец, откакто за последен път бях размахвала меч заедно с брат си. Накрая усетих, че нямам какво повече да дам за този дуел — рапирата на синьор Бенедикт докосна нагръдника ми отново и отново, докато церемониалмайсторът броеше сериозните попадения. Накрая влязох в близък бой с противника си, за да си откупя няколко мига почивка от размахването на оръжията, и за момент ръцете ни бяха толкова близо, сякаш се бяхме прегърнали, и двамата се клатехме ту напред, ту назад, докато накрая церемониалмайсторът не ни раздели.
И тогава се случи чудо. Не знам дали синьор Бенедикт изведнъж се умори или нещо друго, но вятърът определено обърна посоката си. Внезапно аз вече пробивах гарда му, ударите му станаха безцелни, а аз постигах попадение след попадение върху нагръдника му, докато накрая церемониалмайсторът не вдигна флагчето си. Беше синьо!
Сицилия беше победител в този двубой и целият двор изригна. За момент бях оглушена от мощния прилив на възгласите и заслепена от десетките знамена Тринакрия, които започнаха да летят към мен в чест на моята победа. Преди синьор Бенедикт да успее да стисне ръката ми, аз бях вдигната от тълпата и понесена на раменете на хората за победната обиколка на двора. Накрая, едва поемаща си дъх, бях оставена пред платформата, за да получа наградата си. Чичо ми се беше ухилил до уши и дори Дон Педро — не можеше да не му се признае — не успяваше да сдържи усмивката си.
— А сега, синьор, вероятно ще ни покажете лицето си?
Аз просто се поклоних церемониално, силно надявайки се той да не повдигне повече този въпрос. И той не го направи. Просто се обърна към тълпата и извика високо:
— Този рицар е храбър като Хектор и скромен като Юпитер! — тълпата пак изригна с възгласи. — Мисля, че няма какво повече да кажа, освен че, ако решите да се запишете в моя полк, синьор, лично аз ще ви дам препоръките!
Аз пак се поклоних и докато го правех, забелязах, че смуглата дама с косата на масури и огненочервената рокля ме гледа вторачено, а по устните й играе лека усмивка. После вдигна към мен ръка за поздрав, но го направи по странен начин — със свити три пръста и изпънати единствено показалец и кутре, като рогата на дявола. Зачудих се какво ли означава този знак, когато изведнъж осъзнах — това беше Гулиелма Кролаланца, приятелката на леля ми и същата, която онази вечер на бала беше с маска на слънцето. Осъзнах и още нещо — че тя единствена от всички събрани тук знаеше точно коя съм.
— Синьор Аркобалено? — обърна се към мен Дон Педро, вдигнал реликвария високо като нафора. После ми го подаде с такава тържественост, сякаш ми връчваше кръста на Христос.
Аз грабнах наградата си и побягнах, може би без достатъчно почитание към испанците. Пръстът на свети Яков подрънкваше в дървената кутия. Буквално се пържех под проклетия шлем и визьора, но не смеех да го вдигна, преди да вляза в стаята си и да завъртя ключа — толкова се страхувах от гнева на чичо ми. Защото номерът, който направих, не беше както добър пример за момински свян за Херо, така и поведение, което той би търпял от племенницата си.
Вмъквайки се под арката, аз буквално се сблъсках със синьор Бенедикт, който идваше срещу мен. Ругаейки, направих опит да мина покрай него, но той беше не само висок, но и широкоплещест, така че пътят ми беше блокиран. Беше свалил визьора си и видях, че косата му отново е започнала да се къдри около лицето му. Два дена растеж на брадата му бяха погълнали онази смешна брадичка, а бузите му бяха поруменели от продължителното дуелиране и контрастираха рязко с белите връзки на врата му. С други думи, изглеждаше забележително добре.
19
Предрешването на героите в противоположния пол и невъзможността да бъдат разпознати е един от любимите похвати на Шекспир в неговите комедии. — Б.пр.