Живеех в Месина вече цял месец. Бях изпратена тук за лятото, за да правя компания на младата ми братовчедка Херо. Баща ми княз ескал4 от Вилафранка ди Верона ме бе изпратил тук при чичо ми, лорд Леонато Леонатус, губернатор на Месина, за да бъда в безопасност. В седмиците преди това Верона се беше превърнала във врящ котел от семейни вражди и насилие. Някакво дребно спречкване бе пробудило вековната вражда между две знатни веронски фамилии и спящите лъвове се бяха превърнали във вилнеещи котки. И когато бях буквално приклещена в собствената ни карета насред една такава свада на улицата, баща ми набързо се разпореди да бъда качена на кораба и изпратена в безопасност в Сицилия.5
Не че не бях щастлива през последните няколко седмици — обичах братовчедка си и семейството й, островът беше приятен, климатът — мек. За мое собствено забавление и за нейна радост бях поела обучението на братовчедка си в свои ръце, защото бях шокирана да узная, че през целия си живот Херо не бе прочела и ред от книга. Но през последните няколко дена се бях превърнала в жертва на дълбока печал и бърза промяна в настроенията. В един миг се заливах от смях, в следващия се обливах в сълзи. По принцип бях с весел темперамент — може би имах нужда от някакво тонизиращо средство, което да уталожи телесните ми течности.
Или може би беше от възрастта ми — на деветнайсет години аз си бях отдавна за омъжване. Ала до този момент баща ми не беше подписал нито споразумение, нито брачен договор за мен, защото положението му като княз на Верона не беше никак леко. Другите две знатни фамилии в държавата ни бяха във война, а нашата кръвна линия беше преплетена и с двете. Да ме омъжи в единия род, а не в другия, би означавало за баща ми да се лиши от безпристрастността си и да наруши крехкия баланс на силите във Верона. Моят брат и негов наследник беше все така неженен по същата причина и безсъмнено щеше да си остане ерген и като княз след смъртта на баща ни.
И аз бях много доволна от това състояние на нещата. Досега. Но от днес пред очите ми непрекъснато изникваше бялата жена в дюните, понесла тежестта на своя съпруг. Тя беше на моята възраст. Имаше русата коса и сините очи на севера, точно като мен, а също и моята бледа кожа.
Докато напусках брега, за да поема по крайбрежния път, целият остров изведнъж се оказа неприлично плодовит, изпъстрен с натежали от гроздове лозя и ред след ред зеленчуци. Пътят ми сякаш беше инкрустиран с оранжеви невени, скални рози и тъмнолилави къпини. Даже бодливите кактуси се бяха сдобили с жълти цветове и дълги зелени шипове, които сякаш се присмиваха на моето целомъдрие. Зачудих се как ли ще изглежда детето на мавъра и бялата жена — сигурно някаква красива смесица между тъмнина и светлина. При тази мисъл стомахът ми се преобърна застрашително и предателският ми черен дроб се изпълни с жлъчка. Да, вече със сигурност трябваше да посетя аптекаря за някаква отвара.
Но към момента, когато къщата на леля ми и чичо ми се изправи пред мен, вече бях наясно какъв точно е проблемът ми и знаех, че и всичките отвари на света не биха могли да го изцерят. Исках онова, което имаше онази девойка. Исках мавъра или мой собствен мавър, или изобщо мъж, независимо с какъв цвят — просто някой, който да ме гледа така, сякаш съм единствената жена на този свят.
Хукнах под арката на входа към вътрешния двор, за да потърся Херо. Братовчедка ми беше само на шестнайсет, но беше много мъдра за годините си, забавно, уравновесено същество с невероятен интелект, но и приятно чувство за хумор под сериозната външност. През последния месец тя се бе превърнала в моя довереница, а знаех, че леля ми и чичо ми вече обмислят да й намерят жених, затова смятах за мой дълг да я образовам и в други сфери на живота, освен спрежението на латинските глаголи. Ако трябва да бъда честна, последната ни седмица всъщност бе запълнена по-скоро с любимите ми италиански народни предания, отколкото с латинска граматика. Темата на всички тези приказки и предания беше неизменно същата — любовта. А днес разполагах с още една приказка, която да добавя към литературния канон — историята за тъмнокожия мавър и неговата съпруга.
Втора сцена
Дворът в двореца на Леонато
Беатриче: Камбаната на параклиса удари девет пъти. Беше време да започваме уроците.
4
Авторката включва в текста си много Шекспирови герои от негови пиеси и техните имена са изписани по преводите на Валери Петров. Само името на княз Ескал от „Ромео и Жулиета“ се налага да коригираме на княз ескал, защото то означава титла и в този роман князът си има собствено име. Prince escalus (ит.) — абсолютен владетел на независимите италиански градове държави. — Б.пр. и Б.р.
5
Препратка към избухналата отново фамилна вражда между Монтеки и Капулето в „Ромео и Жулиета“. Князът от тази пиеса е бащата на Беатриче. — Б.пр.