Поех по стълбата към покоите на Херо замислена, както правех винаги, когато се качвах по стълби, за нашата фамилия Дела Скала и за хералдическия ни знак — стълба върху щит. Баща ми често ми бе разказвал, че в римски времена основателят на нашия род Кангранде бил донесъл от Светите земи в Рим Светата стълба на Пилат Понтийски, същата, по която бил преминал Исус Христос, за да бъде съден. Тогава император Константин възнаградил Кангранде с фамилията „Дела Скала“ — „От Стълбата“. И не само това уникално име отличаваше семейството ни от останалите, а и замъкът от червен камък във Вилафранка, чийто връх беше увенчан с огромна кула, съдържаща най-високата стълба в целия регион Венето. „Стълбите ни отделят от обикновените хора — обичаше да повтаря баща ми. — Бедните не притежават стълби, а живеят в коптори, риейки земята. Князете разполагат с кули и множество етажи. Ние сме извисени. Можеш да оцениш един човек по стълбите в дома му.“ Ако това беше вярно, значи чичо ми Леонато би получил доста прилична оценка, защото розовият му дворец представляваше истински лабиринт от стълби, почти толкова на брой, колкото и в нашия замък във Вилафранка ди Верона.
Тази конкретна стълба взех по обичайния си начин (който неизменно всяваше в душата на чичо ми огромен смут) — по две стъпала наведнъж. Но пътят ми внезапно беше препречен. Леля ми Иноджен, съпруга на Леонато и майка на Херо, слизаща за литургия с молитвеник в ръка, ме спря с целувка. Ръката, с която ме прегърна, ме завъртя решително и ме насочи обратно по стъпалата към пъстроцветния двор, където дивни мозайки с делфини, морски змейове и русалки, много по-древни от този дворец, се виеха между краката ни, сякаш понесли се по вълните.
Леля ми приседна на една каменна пейка и ме придърпа до себе си. Върху висящия зад нас гоблен беше изобразена жена, която галеше с ръка бял еднорог. Лекият бриз раздвижваше фигурите така, че те сякаш оживяваха. Знаех, че еднорозите позволяват да бъдат докосвани само от девици. И внезапно бях озарена от една мисъл — не желаех да бъда омъжена за еднорози до края на живота си.
Още преди леля ми да заговори, разбрах, че съм загазила, при това сериозно. Защото скъпата ми леля Иноджен приличаше на сестра си, моята майка, много повече, отколкото си даваше сметка. Имаше стъклените синкавосини очи на майка ми, същият цвят като Венецианската лагуна в летен ден. Ала точно както във водите на лагуната и в тези очи спокойствието беше само привидно. Под повърхността се вихреха могъщи течения на интелигентност и проницателност. Когато бях в близост до леля ми, не усещах толкова голяма болка от загубата на майка ми, защото имах чувството, че все още се намирам под зоркия й поглед. И сега, вглеждайки се в очите на леля, разбрах, че тя се е досетила къде съм била тази сутрин и какво съм видяла. Бузите ми отново поруменяха. Но когато тя поде разговора, начевайки темата по същия начин, по който го правеше майка ми, обектът на притесненията й се оказа съвсем друг.
— Чувам, племеннице — започна леля ми, — че напоследък си се превърнала във велик разказвач на приказки!
Замълчах, защото нямах представа какво точно е чула, а не желаех да си навличам повече неприятности, издавайки се с нещо. Иноджен повдигна вежди и продължи:
— Любовни приказки, доколкото разбирам. Те не биха могли да се определят точно като латински глаголи, нали, Беатриче? — укорът в гласа й беше примесен със смях.
— Значи Херо ти е казала за уроците си — изфъфлих.
— Не стоварвай вината върху Херо — за нея беше най-естествено да сподели резултата от своите уроци с майка си! — ударението върху последната фраза не ми убягна.
Аз не винях братовчедка си, разбира се. Но дали беше разказала на майка си и последната приказка?
— И което е още по-важно — продължи леля ми, — докато минавах покрай стаята на Херо, с ушите си чух историята за една жена от благороден произход, която успяла някак си да се сгоди за млад граф, който обаче отказал ръката й, с което я накарал да го преследва по крайно неблагороден начин! — тук леля ми приглади косата си, тъмна като косата на Херо, но вече посребрена, вкарвайки я обратно под златната мрежичка, и с този жест успя по великолепен начин да изрази неодобрението си. — Не успях да чуя продължението на тази история, но както разбирам, засега е останала неразказана.
— Ах, но това е прекрасна история! — разбъбрих се безразсъдно аз. Приказката буквално плачеше да бъде доразказана, тъй като не я бях довършила пред Херо. — Графът се влюбва в друга, обаче неговата годеница измисля начин да го чака в леглото на любимата му, а той неволно й връчва семейния пръстен и…