— Но къде се забави толкова? Искам да знам какво е станало по-нататък с дамата и графа! Дали накрая е успяла наистина да му вземе пръстена?
Отклоних въпроса й с леко махване на ръка и я върнах обратно в нишата до прозореца. А после, бързо забравила обещанието, дадено на леля ми, избухнах:
— О, красива малка братовчедке, само да знаеш каква приказка имам за теб днес!
Тя сграбчи нетърпеливо ръцете ми и аз както винаги се изпълних с възхита от дребните й кости (аз бях като товарно добиче, а тя — елегантен жребец), от тена на кожата й (аз бях ден, тя — нощ) и от очите й, черни и блестящи като маслини (докато моите бяха сини като птичи яйца). Различни бяха дори косите ни — докато нейната беше черна и лъскава и падаща като плътен воал до кръста й, моята беше руса и къдрава и спираше до раменете ми. Освен това аз бях с три години по-голяма от нея. И въпреки всички тези различия ние бяхме приятелки. Сега аз преплетох пръсти в нейните и тя ми зададе въпроса, който бях сигурна, че ще ми зададе:
— Как започва тази приказка?
— Ами… — и тогава си спомних предупреждението на леля ми. — Това ще рече, че не започва.
Изправих се и отидох право до писалището. Вдигнах прашния учебник по латински и от чистия правоъгълник под него ме изпълни срам — учебникът не беше пипан четиринайсет луни. Поех си дълбоко дъх и заговорих, както изискваше от мен дългът.
— Не и днес, Херо. Защото леля ме предупреди да те обучавам единствено по образователни въпроси! А сега преведи! — отворих учебника и се закашлях от праха. — Hic ibat Simois, hic est Sigeia tellus… — занареждах монотонно като пчела в стъкленица, приспивайки и самата себе си.
Тя скръсти нацупено ръце пред гърди и ми отвърна с ответен монотонен напев:
— „Тук течеше реката Симоис, тук е Сигейската земя, тук се възправяше величественият дворец на стария Приам!“6. Стига, Беатриче! Стига толкова мъртви истории за мъртви земи! Моля те, разкажи ми история за нашата скъпа, родна Италия, от днешни времена!
Предадох се и затворих книгата.
— Добре, приказка да бъде, но този път достойна, за морал и религиозни ценности! — и започнах да ровя в ума си за такава, защото, ако трябваше да бъда честна, не бях запозната с нито едно такова предание. По време на литургия обикновено подремвах, а Светото писание не бе сред любимите ми четива. Накрая избрах да разкажа една легенда, която ми бе разказал капитанът на моя кораб, докато минавахме през потоците. — Бих могла да ти разкажа една приказка с поука, която е от нашите земи. В библейски времена самата Дева Мария изпратила на гражданите от Месина писмо, написано на еврейски, навито на руло и завързано с кичур от косата й. В него Мария възхвалявала вярата им и ги уверявала в постоянната си защита. А ето ти и малко латински — завършила писмото си с: „Vos et Ipsam civitatem benedicimus“, тоест…
— „Благославям вас и вашия град!“ — прекъсна ме Херо. — Тази история я знам. Писмото се съхранява в катедралата, а ние всяка година празнуваме деня на неговото пристигане. Но аз нямах предвид благочестиви притчи, Беатриче! Искам да чуя любовна история!
Въздъхнах и отроних:
— Бях доведена тук, за да те обучавам, защото съвсем скоро може би ще лежиш между чаршафите на брачния договор с някой млад левент!
— Тогава ме обучавай на любов! — примоли се братовчедка ми. — Това може би ще ми помогне най-много! Беатриче, аз трябва да знам!
Вгледах се в огромните й, умоляващи тъмни очи. После приседнах обратно в нишата до прозореца.
— Много добре! — кимнах, сниших глас, за да не ме чуе леля ми, ако подслушва, и й разказах историята за мавъра и за дамата в дюните.
Разказах й как двамата лежаха, сплели тела в неподвижните хладни сенки на тревата по плажа и се целуваха настървено.
— И после той я бутна в дюните и се придвижи върху нея, и…
— Не, стига! — извика Херо и скочи от мястото си до прозореца. — Не ми казвай нищо повече! Любов — да, но повече — не! Майка ми и отец Франциск не биха одобрили!
— Отец Франциск ли? — изсмях се презрително аз. — Та той обича историите ми повече от всичко на света, въпреки уж святото си расо!
И това беше самата истина. Пълничкият дребен свещеник на Леонато ми беше станал добър приятел през последните няколко седмици, откакто бях дошла в Месина. Отчасти, защото двамата споделяхме голяма тайна — неведнъж и два пъти го бях засичала да играе скопа7 с моряците на доковете. Пъстроцветните карти за игра бяха притиснати с камъчета, за да не ги отнесе вятърът, и поставени върху обърната с дъното нагоре лодка. Виждала съм го там, защото и аз самата съм играла тази игра — в ранните утрини, когато рибарите се връщаха с улова си, а аз ходех да купувам рогчето с мастило. Ние със свещеника имахме негласно споразумение, скрепено от погледите ни, срещнали се над седмица мечове или петица чаши — споразумение, че нито един от нас няма да издаде другия пред чичо ми.
6
Препратка към Шекспировата комедия „Укротяване на опърничавата“, където има подобна сцена на обучение по латински. Героите цитират „Героини“ на Овидий. „Сигейската земя“ е другото название на Троя. — Б.пр.
7
Скопа — италианска игра на карти. Описанието на картите, дадено по-долу, касае картите, които днес се наричат „таро“, но някога игрите на карти са започнали именно от тях. — Б.пр.