Испанците се оказаха чудна гледка. Целите в аленочервено, със златни нагръдници, яздещи буйни арабски жребци в мастиленочерно. Смееха се и дрънчаха нагоре по склона, с бели зъби, загорели кожи и безгрижни сърца. Все още не бях в състояние да различа нито едно лице насред процесията. Леко замаяна, се запитах дали и бъдещият ми съпруг не е в тази кавалкада, дали някъде насред всеобщата какофония не чувам тропота на копитата на неговия кон, неговия смях, звъна на монетите в кесията му.
Внезапно сетила се, че трябва да се покажем в целия си блясък, аз хукнах към ковчежето си и извадих оттам най-добрите си гребенчета за коса — лунни камъни в сребърен обков. Поставих ги на съответните места върху прическата си и грабнах една яка от златен филигран за Херо. Тя повдигна тъмния водопад на косата си, за да й я сложа. Все още се опитвах да я закопчея, когато се затичахме по каменните стъпала към двора. Наложи се Маргарита да ми помогне, защото най-неочаквано покритите ми с мастило ръце се разтрепериха.
Четвърта сцена
Дворът в двореца на Леонато
Беатриче: В двора заварихме истинско стълпотворение от народ, в чийто център се намираше чичо ми — същинска Земя насред един пъстроцветен космос.
Дочух плътния му, мелодичен глас и веднага се досетих, че се е впуснал в едно от речовитите си словоизлияния, защото за чичо ми нищо на този свят не беше по-драго от звука на собствения му глас.
Завъртях очи, а после двете с Херо се запровирахме през тълпата, като аз бутах братовчедка си пред мен, както повеляваше разликата в ранга ни. Не след дълго двете застанахме зад леля и чичо, или по-точно в сянката на неговите размахващи се ръце, докато той жестикулираше експресивно като актьор на сцена. След като се уверих, че погледите на всички бяха приковани върху чичо ми, аз реших да се поогледам по-внимателно.
Дворът на чичо ми и дворът на испанците бяха застанали едни срещу други като две враждуващи армии, със съответните си генерали най-отпред в ролята на оратори.
Мъжът, към когото в момента се обръщаше чичо ми, се оказа не чак толкова висок и едър, колкото върху коня, но пък беше облечен великолепно в аленочервеното на неговото знаме. Това трябва да беше арагонският принц Дон Педро. Ръкавите му бяха разцепени, разкривайки отдолу разкошен черен сатен — материя, отличаваща се със същия маслен блясък като черната му коса, подстригана ниско като кепе, и като елегантно оформената му брада. Той се усмихваше, разкривайки перленобели зъби. Правеше му чест, че успя да задържи широката си усмивка през цялото многословно приветствие на чичо ми. Въпреки че към края на елегията забелязах, че ъгълчетата на устните му потрепват от умора.
С тежък испански акцент принцът изрече в отговор нещо галантно и много кратко — надявал се той и неговият двор да не бъдат в тежест на чичо ми през предстоящия месец.
Чичо ми автоматично отрече подобна мисъл с тежко поклащане на глава и брадата, която отглеждаше — за негова огромна наслада вече сдобиваща се с височайше сребро — последва послушно главата му.
— Когато пристигате в дома ми, принце мой, с вас идва щастието! Напуснете ли ни обаче, скръб ще обгърне стаята ви, защото цялото задоволство на душите ни ще отпътува с вас!
Докато чичо ми говореше, зърнах зад принца човек, когото преди не бях забелязала, но който сега се помести неспокойно от крак на крак.
Младият мъж не беше в униформа, но и без това би се откроил насред натруфената компания, защото беше най-високият благородник в гостуващия двор. Южняците и испанците като че ли клонят към пигмеи, така че от цялата солидна група, насъбрала се тук, само леля ми и аз бяхме в състояние да погледнем този странник в очите. Той имаше русата коса на севера, с цвят на зимна пшеница. Косата му беше на вълни и той я носеше достатъчно дълга, за да й позволи да се накъдри над яката му, а не подстригана ниско като косите на испанците. Веждите му бяха по-тъмни от косата, ала очите му бяха зелени и макар да нямаше брада, бузите му не бяха виждали бръснач поне от няколко дена и наболите гъсти косми потъмняваха значително лицето му. Иначе одеждите му бяха безупречни — беше облечен в един от онези дълги до коляното жакети с прилепнали ръкави, които се носеха напоследък във Венеция, изработен от бутилковозелена коприна, а бричовете и ботушите му бяха от черна сърнешка кожа.