Бях толкова заета да го оглеждам, че изминаха няколко секунди, докато осъзная, че той не е сам. Ръката му почиваше дружески върху рамото на младеж, застанал до него — ако се съдеше по разликата в цвета им, надали е негов брат. Само тези двамата от цялата компания бяха изоставили аленочервеното и ярките метални нагръдници на испанците. Младежът изглеждаше на възрастта на Херо, на главата си имаше гнездо от буйна, къдрава черна коса и беше облечен в пурпурното кадифе на фамилията Торнабуони-Медичи. Което автоматично ми подсказа, че идва от Флоренция и че е знатен благородник. Докато чичо ми продължаваше да каканиже, забелязах как мъжът стисва леко младежа по кадифеното рамо. Младежът вдигна очи и видя, както видях и аз, как клепките на мъжа до него потрепват и се затварят, като че ли монотонното слово на чичо ми го приспива. После той направи лека крачка напред, препъна се и очите му се отвориха широко, като че ли се беше стреснал и събудил. Тази малка пиеса бе разиграна с крайно пестеливи движения, така че само публиката му от един да може да я оцени и да не даде основания да бъде обвинен в лоши маниери. Беше изпълнена както с доброта, така и с дискретност и аз не можах да не му се възхитя задето се опитва да накара младежа да се отпусне. Младежът се усмихна, мъжът от севера също се усмихна. А после, като че ли моето движение беше привлякло някак си погледа му, очите му се впиха директно в моите. Видях, че те са светли като моите и много прями. Напомняха ми за родния ми дом и аз не можех да не го гледам. Миг по-късно едно от тези две очи се затвори, безсъмнено намигвайки ми. Едва тогава сведох очи, свих устни, за да скрия усмивката си, и се отместих зад чичо ми, за да се скрия напълно. Сърцето ми заби учестено.
Накрая, когато Дон Педро и чичо ми приключиха сложния си ритуал, започна представянето. Първи от домакините бяхме представени, леля ми, Херо и аз. Принцът целуна ръка на леля Иноджен и на Херо и аз си знаех, че съм следващата. Абсолютно безсрамно му поднесох изцапаните си с мастило пръсти, надявайки се той да не забележи. Но принцът не отлепяше очи от мен, докато устните му целуваха въздуха над ръката ми, поглъщаше ме с черните си очи по начин, който ме накара да се почувствам крайно неудобно.
Младежът от Флоренция — оказа се граф Клавдио Казадеи — ми поднесе безволева и лепкава като скумрия ръка, но аз му се усмихнах топло, за да му помогна да се отпусне.
И накрая високият мъж беше представен като синьор Бенедикт Минола от Падуа. Северняк. Знаех си! Падуа беше на половин ден езда от двореца на баща ми и носталгията ме удари като чук.
Той се ръкува с Херо, а след това и с мен. Ръкостискането му беше твърдо, а ръката — суха и той веднага забеляза моите покрити с мастило пръсти. Изигра малка пантомима, поглеждайки първо пръстите ми, после мен, а след това повдигна усмихнато вежди. Накрая, съвсем целенасочено, обърна ръката ми там, където дланта ми беше чиста и бяла като на мавър. И постави целувката си в самия център на дланта ми, ала не обикновена въздушна целувка като тази на принца, а топъл, категоричен и ясен поздрав. Задържа за миг покритата с мастило ръка, която беше целунал, а после я пусна.
Цялата тази случка не отне повече от два удара на сърцето и съм сигурна, че в суматохата на поздравленията никой не забеляза епизода между нас. Но с невероятна ловкост на ръцете благородникът от Падуа беше оставил в дланта ми нещо на мястото, където бе положил целувката. И докато Дон Педро водеше цялата компания към двореца, аз отворих ръка и погледнах. Беше една самотна карта за скопа — сетебело, седмица монети8, най-ценната карта от цялата колода. Картата, която, изиграна дори само веднъж, печели играта и поради това позната като „красивата седмица“. Обърнах картата към гърба, но там не видях никакво послание — единствено името на производителя.
Загледах се в самия рисунък — седем кръга, запълнени в синьо, червено и жълто, с по едно цвете върху всеки от тях. Сетебело. Какво ли щеше да рече всичко това?
И за първи път през този знаменателен ден аз забравих за мавъра. Загледах се в синьор Бенедикт от Падуа и той се загледа в мен със зелените си очи.
Върху горната му устна се бе лепнало миниатюрно петънце от мастило, като малка рана.
Пета сцена
Голямата зала в двореца на Леонато
Бенедикт: Нямах никакво желание да сложа в уста каквото и да било, но държах отново да видя Беатриче дела Скала.
Оставаше още седмица до празника Успение Богородично със съответните му процесии, банкети и ритуали, ала нашият домакин Леонато, губернатор на Месина, бе решил, че не е добре да пилеем времето си. Беше организирал програма, препълнена от забавления — не дай боже да ни е останал свободен ден! За наше удоволствие се провеждаха ежедневно угощения, театрални представления и рицарски турнири, до едно изглеждащи ми по-скоро като непосилен труд, отколкото като развлечения. Ала твърдо решен да докаже, че гостоприемството му се равнява на това на най-великите благороднически дворове по света, нашият домакин не приемаше отказ. И тази вечер ни беше обещал вечеря, каквато никога не сме опитвали.
8
В различните варианти на таро монетите се наричат още дискове, пентакли, или щитове. Това е цветът на благополучието. — Б.пр.